Свободата днес и тук 23 Септември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Тежкото бреме на националните травми

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Николай Слатински, http://nslatinski.org

 

  Последните събития и спорове (Цар Самуил, „Време разделно”) не са причина, те са само пореден повод за следващите мои разсъждения. За тези неща си мисля отдавна и общо взето съм направил своите изводи...
  Разбира се, няма да коментирам неща, които създават шум в системата:
  -- ортодокси, за които каквото ни е набил в главите соц-ът, това е единствено възможното и несъкрушимо правилното разбиране за миналото незабравимо и българското и родното, което ако не се люби, тачи и милее, значи те записва в графата „национален предател” или поне „родоотстъпник”.
  -- псевдоисторици, които смятат, че История е само това, което в нея ги кефи, а останалото го игнорират на принципа – има ли нещо, което не ме кефи, толкова по-зле за него;
  -- патриотари, за които родолюбието е шведска маса, край която те ще седят и замезват докато не дойдат шведите;
  -- свръхинтелигенти, които се гнусят от самата мисъл някой да не мисли като тях;
  -- западняци, за които дори най-плахия опит за нещо национално е обида и посегателство срещу единствено тям известната истина от последна инстанция за това как трябва да се разсъждава и в какво е нужно да се вярва...
  
  За мен обяснението на всичко, което се случва с нас, край нас, заради нас и в самите нас, е дълбоката и задълбочаваща се пукнатина, разделяща обществото ни на две части – при това две силно асиметрични, диаметрално противоположни части.
  
  -- За далеч по-голямата част от нашето общество националните, народните, държавотворните, историческите травми са нелечими и непреодолими. Тези травми стоят в душите и съзнанията на хората от тази част от обществото и формират мирогледа й. Самата тяхна нелечимост и непреодолимост принуждава хората, които живеят с тях, да ги смятат за част от себе си, за национална идентичност, за нещо съкровено, задължително трябващо да фигурира във възпитанието и образованието.
  Тежките травми са се просмукали толкова неотвратимо, че формират ограниченията на мисленето, обхвата на себеусещането, хоризонта на стратегирането, визията за настоящето и бъдещето.
  Носителите на тези национални травми са пристрастени към тях, не могат да живетя без тях, за тях е изключително важно робството да е робство (а значи дедите ни са били роби), освободителите – освободители (а значи свободата ни е давана [почти] даром), признателността към някого – признателност (а значи едва на втори план остава признанието на нашите заслуги), великите личности – велики личности (а значи абсолютно всичко, което те са правили е чисто и свято и затова те са повече светци и светии, а по-малко хора, човеци, с човешки слабости, които те са преодолели и са се издигнали над тях)...
  Всеки, които носи без вътрешна съпротива и почти със сладострастие, с някакъв исторически и родов мазохизъм тези национални травми, по някакъв начин е скован, неспособен да ги надрасне, да поеме лична отговорност за себе си, да преодолее зависимостта от обгрижващата го държава, да излезе от желанието си да живее в клетката на сигурността, вместо да иска да е свободен и поемащ съдбата си в своите ръце.
  Пак казвам, друг е въпросът, че политиците, които стават у нас все повече циници, шмекери, мошеници, ловки играчи, манипулатори (една от причините завинаги да се махна от политиката) използват тези травми, експлоатират ги и се стремят да превърнат носителите им в стадо, нуждаещо се от пастири (или пастори), от пазачи (или овчарски кучета).
  Не, думата ми е, че без да оспорвам съществуването на националните травми в душите на българския народ, аз искам да кажа, че за огромна част от този народ именно тези национални травми са координатната система, в която се лутат техните носители и не само се лутат, но не искат да ги превърнат в памет, в извор на поуки, в знание за историята, ами желаят да си ги носят като Баба Костенурка своята къщурка – „свикнала съм с нея, никак не ми пречи, с нея си живея сто години вече”. А всъщност тежката къщурка от малко беди може да предпази Баба Костенурка, но пък я прави трудно подвижна, неадаптивна, вечно изоставаща и плашливо снишаваща се при всяко по-голямо изпитание.
  Ето така огромната част от народа ни постоянно се взира в миналото и върви напред обърнала глава, изкривила шия назад и колкото по-назад – толкова по-добре, по-патриотично, по-национално отговорно, по-български!
  
  -- Една значително по-малка част от обществото ни си е дала сметка, че с постоянно плащане на тежък данък на тези национални травми не може да се оцелее и развива, не може да се върви напред и към бъдещето. Затова тя ги помни и познава, но отказва да живее непрекъснато с тях. Тя не иска да се самоизживява като внуци и правнуци на роби, не иска да смята свободата си за дарена, не иска да е вечно признателна на други за собствените си дела, не иска да й внушават, че великите български личности са икони, светци и светии, безгрешни и безпогрешни, а се стреми да осъзнае каква е била тази вътрешна борба в тях, как те са се издигали над земните радости и страсти, за да постигнат нещо в името на България, на род и родина.
  Макар и малка част от обществото ни, това е част, която не намира сили да спори до прегракване колко велики сме били преди 15-20 века, а се вълнува за това – и след 15-20 години да има България. Тази по-малка част от обществото знае, че с поглед, обърнат постоянно назад, с постоянно робуване на националните травми, България няма да се модернизира и развива. Живеенето с национални травми е като плуване с воденичен камък на шията. Националните травми трябва да се надрастват, те трябва да се загърбват, трябва да се излекуват. Здраво общество не може да се изгради от болни хора. А хората, победени и просмукани от националните травми са болни хора.
  Днес родолюбието се мери не с метри паметник, а с това – какво допринасяш за бъдещето на България.
  ....
  Така аз виждам днес България – не времето е разделно, а България е разделена. Разделена на две.
  Едната й, огромната нейна част се храни с минало.
  Другата, мъничката й част храни бъдещето.
  Едната й част обича да страда, да се изживява за жертва, за обект на световни заговори, на антибългарски сценарии.
  Другата й част си е дала сметка, че ако не запретне всеки ръкави, неволята няма да се преодолее, защото свободно общество се съзидава от свободни хора. А да си свободен човек означава и това – да познаваш своята история, но да не я превръщаш в букаи, в бреме, в непосилен товар, в извор на страдания и хленчене, в повод за оправдание и лесни обяснения, а да гледаш и вървиш напред. И да завещаеш на утрешните поколения такова минало, от което те да не получават и наследяват нови, все така жестоки и сковаващи съзнанието национални травми.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional