Поема за виното

Едвин Сугарев

                                                                                  от врабчо

                                                                                  на врабчо

                                                                                  с обич

 

Първа чаша

 

опитваме се взаимно

виното напива моя вкус и вижда че нагарчам

напивам неговия вкус и виждам че нагарча

не за пиене а за преливане е думата

за съпричестяване

за ставане едно

 

виното има птича песен в гласа си

има отзвучаващ дълго простор

има празнотата която пияни

има зов дълбинен от сокове прииждали

през тъмния хумус на отминалото

има нежността на полъх който

докосва и разтваря лозовите пъпки

за да прогледнат мъничките резедаво-кафеникави листа

но има и онази упоритост чрез която крехкият ластар

се вкопчва в шуплите незнайни на стената

катери се нагоре нокти впил

да стигне слънцето копнее в усилието свято

с което все нагоре се въздига зеленината на света

за да обеме светлината и да я превърне в плод

да я превърне в тъмните зърна които днес ни пиянят

и ни съпричестяват със вселената

навсякъде дори и тази малка кръчма скътана

в едно красиво патио в сърцето на Андалусия

под водопадите от пищни цветове

на светлината в земните убежища

 

отпивам виното тържествено и бавно

и се превръщам в устие

денят

се влива в мен тържествен многоцветен

и прави ме на себе си тъждествен

готов да съблека одеждите от предразсъдъци и навици

и да пристъпя гол през прага на вселената

тъй както блуден син пристъпва през отколешните прагове

на бащиния дом

 

отпивам виното тържествено и бавно

и се превръщам в извор за светата светлина

чучур съм и през него тя нахлува

и през потоците на тялото лудее

за да се превърне най-накрая във сълза

която цялата вселена съхранява

в пазвата си малка и прозрачна

и капките роса по дивите божури

я припознават и приемат тя сестра е

Сестрата е която слезли в себе си

призвани сме да изведем от сенките

от този свят сред който тъй отдавна

продънени пресъхнали блуждаем

 

 

Втора чаша

 

виното пробива пластове забрава

достига най-нехайно до дълбинната ни памет

чрез него помним раните Христови пирамидите

и мракът

който някога били сме

мракът

който всичко породи

мракът

в който Бог ръце зарови и замеси

съсъд призован да съхрани дъха му

съсъдът който беше стряха за духа

а се превърна в страннишка колибка

която днес един а утре друг населва

и множествени уж по пътя си вървим

но Пътя сме загърбили и все

в джендеми и безпътици замръкваме

 

Кордоба днес цъфти и се приготвя за празниците цветни

жужи сред цветовете виненият дъх

прашец събира за онези мрачни времена в които

далеч оттук ще бродим в себе си вглъбени

сред мрачини в които няма изход

и само леки стъпки зад гърба ни ще припомнят

че своята душа извеждаме нагоре

към светлината дето ни очаква там отвъд

и вече сплита мънички перца с които

към своето гнездо ще полетим

гнездото си градено в други измерения

сламка подир сламка чак додето

добие форма на сърце

и затупти

 

Кордоба днес цъфти и аз цъфтя със нея

а чашата с андалусийко вино напоява

семенцето дух вдън мене посадено приютено

да разцъфти във съдния ми ден

когато всекиму според делата ще се отдаде

и най-накрая ще се сбъдне отреденото

ще се разпука тялото под напора на цветния листец

и онова потайно вътрешно ухание ще може

да слее преживяно и небивало

и да разкаже онова което не можах

да изразя със стихове и ласки

което се предава само във мълчание

когато всички тук сме вече прах

само прах

развявана от вятъра

 

 

Трета чаша

 

разцъфва виното и в мен излива се на глътки

които все по-щедри по-дълбинни стават

и са конквистадори те нахлули са в гранични територии

пресекли всички граници на непознатото

и всички бродове на неопитаното минали

опиянява ги дъхът на тайнството което

над моето съзнание владее

пряко всички котви със които

съзнанието се крепи със сетни сили

към тук и към сега а кожата усеща

ласките които ме загърлят

с които Малката ми Нежна ме докосва

 

дали разбира тя че виното отваря сетива по-други

призвани да долавят сърцевинното на любовта

призвани да тълкуват нейния език да го накарат да запее

призвани да ни призовават към нейните гнезда

да ни окръглят и възвръщат накъсаните цялости

да ни извайват в ласки както Бог от мрака

извая светлината и й вдъхна дух

онзи дух до който се докосваме и днес понякога

когато грижите загърбим и сърцата си отворим

когато разберем не просто че сме тук че обитаваме вселената

но сме и нейни обиталища с които

тя оцелява през пулсиращите пристъпи на нищотата

в подмолите от стърготини и отпадъци

от самото сътворение останали

и утаени пак през нашите души

 

дали разбираш малка нежна а и аз дали разбирам

как става тъй че все не ни достига по нещо от разбирането

как става тъй че изговаряме различното и чуждото

а сме забравили за съкровените слова

които всъщност са вселенския език езикът

изразим единствено чрез стихове

и който ни ориса да бъдем сечива с които

се изговаря универсума вселената разкрива

най-съкровените си тайни за които

пак ние сме орисани убежище да бъдем

дори когато смисълът убягва и когато

себе си изричаме на непознат език

 

за тебе вдигам чаша Малка Нежна

и знам добре че смисълът тъмнее

но семенцето в теб загнездено го помни

и съхранява го за бъдните

отвъдни вече дни

и стъпките на още неродените

крехката му светлина ще освети

 

 

Четвърта чаша

 

казвам ти наздраве Малка Нежна

не ме гълчи за тази крехкост на телесната обвивка

тъй отдавна излиняла и прокъсана

когато дойде време за отлитане

не ще я смъкна с хленч а с царствен жест

ще я захвърля и ще си замина

 

казвам ти наздраве Малка Нежна

защото виното е пъпна връв между душите

за които този свят не е достатъчен

и нужна им е повече дълбинност

по-дълга достоверност и повече простор

и автентичност към които се завръщаме

както се завръщат сьомгите по родните потоци

хайвера си да хвърлят и после да умрат

 

казвам ти наздраве Малка Нежна

не вино теб съм сипал в чашата си обла

пия те на глътки и изпивам

онази красота която ни крепи

онази красота която ни убива

защото всичко сплетено е с всичко и не можем

да разплетеме тези върви от любов и смърт

пресукани за да въздигат в светлината

и чрез това въздигане да викат онзи мрак дълбок

наситил пулса на прозрачните й вени

 

наздравица за тебе пия Малка Нежна

обладавам те чрез виното изпито

и ставаш част от мен и ставам част от теб

и свод градим над всичко тук и сме дъгата

просветнала през тъмното небе над катедралата

която нявга е била джамия а сега

е на носталгиите дом и свод над паметта

която и след нас ще знае и ще помни

и тези камъни надгробни по които стъпваме

ще съхраняват стъпките на нашата любов

която с глътките на тъмно вино ще приижда

в гърлата непознати и светликът в непознатите сърца

ще пламне и ще осветява съкровеното

 

за тебе пия Малка Нежна и за същността отвъд

тела и памети за нашите лица

които тя е осветявала преди

родителите ни да са били родени

за любовта подобно устие което

приема с щедрост мътните потоци на света

която смила ни на прах и на забрава

но святата неведомост напред

със стъпчици детински продължава

и някой ден с ръчица ще погали

сянката от твоето сърце

под светлината на случайната сълза която сред росата

все още се възражда всяка утрин

 

 

Пета чаша

 

сигурно съм пеперуда край свещта

запърхала от пламъка привлечена

като да е цвете този пламък

 

сигурно съм винена мушица

която ще си покръжи и ще отмре

и никой крехкия животец няма да запомни

и утринта ще се прегърне с вечерта

и тяхната взаимност ще е свод

над битието невидяно незапомнено

 

сигурно съм глътка вино Бог

отпива чашата и с нея населява

цял свят сред сънищата свои чрез които

нещата придобиват битие

и чрез които и самите ние съществуваме

 

сигурно съм онзи бегъл жест

с който влюбените се прощават тъй уверени

че утре също ще е ден че заедно

ще бъдат пак и пак и пак и чак докрая

додето краят мрак завесите си спусне

и публиката вяло ръкопляска

додето те се любят зад кулисите

за пръв път голи вече и от себе си

 

сигурно съм празнична омая

в Кордоба през април по уличките криви

когато тишината има цветен дъх

и млечни пътища в небето се кръстосват

а пък гълчавата от кръчмиците малки

предлага стряха за душите непознати

и непознали себе си до края

 

и ето две от тях блуждаят между вино и китари

и шепнат си в сърцето андалузко

обичаш ли ме врабчо да обичам те

обичаш ли ме ти да още повече

и общия рефрен прошепнат там зад ъгъла

където се пресичат минало и бъдеще

врабчова сватбаа

врабчова сватбаааа

 

бездомни врабчовци под андалузкото небе

от себе си и всичко приютени

пресекли непознатото за да открият онзи свод

който всички тук ни засводява

като дъгата засияла над града

наивната просторечива обич

свидетелят че този свят е свят

и целостта гнезди сред тази святост

 

 

Още чаши

 

да сигурно е имало и още

но някак неуместно става днес да си говорим

за някакви вина и нечии вини