На културния фронт нищо ново

 Траки, средновековни царе, Плиска и Преслав, "Време разделно", музей на розата... Коя година сме? 1985? И кой управлява България? Демократични партии или отдел "Пропаганда и агитация" на ЦК?  

Колкото и човек да не харесва страната, в която се е родил, и колкото и да се смята за гражданин на света, той има и работа с някакъв национален идеал – някаква идея за себе си като част от едно по-голямо цяло, свързано с общ език, обща история и обща система от ценности и символи. И ако трябва да се каже дали културната политика на една съвременна страна има някаква легитимна цел и каква е тя, то трябва да се каже, че е тази – да поддържа здрава общата ни система от ценности и символи и да я променя съответно на промяната в реалността.

Когато в края на 80-те комунистическият режим най-сетне се изтощи и рухна, той се изтощи и рухна не само поради кражбите и глупостта на своите ръководители, но и поради изкуствения национален идеал, който поддържаше.

"1300 години България", "Великите победи на социализма",
"Всестранното развитие на личността"

Почти никой не вярваше, че тези програми имат нещо общо с реалния български живот, и когато техните изпълнители загубиха властта, почти никой не се втурна да защитава и опазва родолюбивото им дело. И до днес стотиците паметници, с които лудостта на Людмила Живкова обзаведе страната, по-скоро се рушат, отколкото да са обект на почит.

Да, обаче рухването на този идеал отвори вакуум, който през следващите години не беше запълнен. Вакуум, първо, на привилегии. Защото тези, които реализираха културната идеология на партията, някога живееха благополучно, а сега трябваше да се приспособяват и ако продължат да творят, сами да захранват с идеи и материали своите планове.

Защо например режисьорът на филма "Време разделно" Людмил Стайков (впрочем, вербуван през 1985 г. от ДС за сътрудник) спря да заснема филми след промените в страната? Обяснения много, но не бива да се пропусне и това, че вече не разполагаше с разточителните материални и човешки ресурси, с които по-рано беше заснел "Хан Аспарух" (1981 г.; по повод честването "1300 години България") и "Време разделно" (1987 г.; добре документирана поръчка на пропагандата около легитимирането на "Възродителния процес").

Вторият вакуум беше на жизнени идеи
за това какви сме като българи

От една страна, постмодерната идеология, която трябваше да разгради двойния социалистически морал и фалшивата социалистическа естетика, поради желанието си да бъде "висока градска култура" не придоби популярност извън университетските среди, превърна се в кастово занимание и в крайна сметка не успя да произведе по-добрата модерна идея за България, а само няколко чевръсти пародии на старата. "Ти, Дунаве, / ти, Рило, / О, Стара планина, / аз нямам драго, мило, / махни се, Сатана!", написа през 1994 г. Ани Илков и тези пет стиха спокойно могат да останат като епитафия на постомодерния опит за осмисляне на българското.

От друга страна, старата национална идеология, изработена през 70-те и 80-те от близкия кръг около Людмила Живкова, изобщо не умря, но застана в изчаквателна позиция и само от време на време само си показваше главата, за да види дали отново е на власт. При първия си опит – когато през 2004 г. Георги Първанов се опита да съживи кампанията "Българският Великден" (стартирана три години по-рано) - нещата не се получиха, може би и поради това, че тогава тягата към европейското беше все още много силна.

Не се получиха като че ли и при първия мандат на ГЕРБ, в който управляващите трябваше да се справят с последствията от общата икономическа криза и просто нямаха достатъчно пари за "култура". Сега обаче, при второто управление на ГЕРБ, реанимацията най-сетне се случи:

националният ни проект се ръководи от фигури,
тясно свързани с бившия социалистически режим,
и почти буквално повтаря неговите символи

Нека да припомня нещо за тези, които никак не искат да помнят: Светлин Русев, идейният мотор зад вида и организацията на новата галерия "Квадрат 500", е от най-доверения кръг в артистично-езотеричния салон на Людмила Живкова; Божидар Димитров, в момента пръв спасител на българщината, се подвизава през първата половина на 80-те в нещо, което външно прилича на "културно разузнаване", но по същество е проект на ДС за серия от кражби на различни артефакти, свързани с българската история, но намиращи се извън територията на страната; и, най-сетне, министърът на културата Вежди Рашидов, който към края на режима се нарича Веждю Радишов, стъпва за пръв път в Париж не през 2015 г. с изложбата за траките, а в разгара на "Възродителния процес", когато пропагандата специално му организира изложба във Франция, за да внушава, че не репресира българските турци.

Но по-важният въпрос не е кои са лицата на новата-стара национална културна политика, а
каква е идеята за България, налагана ни от тях

Структурата на тази идея, изглежда, е следната:

1) Съществуването на България и на българското е равно на съществуването на българската държава;

2) Държава означава най-вече държава със силен и едноличен властник, функционираща отгоре-надолу – от властника към неговите поданици;

3) Следователно, съществуването на България е функция от съществуването на властника; и

4) Основният източник на национално благо, самочувствие и смисъл на съществуването ни като общност е държавата, разбирай властника, разбирай неговото настроение.

Затова и, ако забелязахте, спорът около паметника на цар Самуил не беше за това какво общо имаме ние, българите през 2015 г., с българите на Самуил (може и да имаме общо и то да е важно, но това не беше казано), не беше дори толкова за художествените образци, с които този паметник трябва да се съобразява или не се съобразява, а беше за настроението и чувството на владетеля – дали бил достатъчно нажален, колко точно му тежала властта в този момент, как се бил привел пред нещастието и прочие глупости...

Та ето къде е големият парадокс на това, което ни се случва в момента: казваме, че искаме да сме република, при това демократична република по европейски модел, от сутрин до вечер мелим за институционален градеж и за гражданско общество, а имаме една шепа символи на българските герои републиканци и демократи, заливаме се с изложби и паметници на древни племена, ханове и средновековни царе, и, най-сетне, кротко реабилитираме пропагандата на един доскорошен режим, който със закон обявихме за престъпен. И ако последното не скандализира никого, имаме наистина много сериозен проблем и със самочувствието, и със здравето си като общество.