Чувал съм, чел съм, че Академията на науките дава титли и звания за най-странни дисертации и разработки като например: колко извънземни са посетили страната ни, как се подквасва киселото мляко или ако кръстосаме таралеж с пепелянка, каква бодлива тел ще се получи.

Ето защо реших да се пробвам и аз като разработя докторска дисептация за простотата, простотията и простащината.

Навремето един български поет написа басня, която имаше много хубав финал. Попитали мъдреца кое е най-голямото зло на този свят и той отговорил: ”Властта в ръцете на простака.” Много мъдро. Жалкото в случая е, че този поет е написал стихотворение, в което се заклева, че не заслужава дори храчката на своята партия. А партията беше на простаците, които ни управляваха 45 и кусур години.

Убедени бяхме, че Ян Хус като видял как бабичка носи дърва за кладата, на която ще бъде изгорен, възкликнал: ”О, свещена простота!”. Преводачът на това изречение би трябвало и той да бъде изгорен на клада.

Подведен от този превод, един наш сатрик написа:

Един ужасен страх ме друса,
че простотата ни свещена
тъй както съчките във кладата на Хуса
ще пусне бюлетината червена.

Всъщност Ян Хус е казал: ”О, свещена простотия!”

Простотата няма нищо общо с простотията. Синонимът, френската дума – simplе – подсказва, че простота има друг смисъл. Дори звучи като комплимент. Простотата и скромността са близки по смисъл. Едно време в лексиконите пишеха: ”Скромността краси жената, както розата – градината”. Но това се отнасяше и за мъжете, които излязоха с контратезата: ”Скромността е най-краткият път към неизвестността”. Това се превърна в парола за напористата простотия.

Простият човек знае, че не знае. Простотата няма нищо общо с простотията, чиито носители не знаят, че не знаят. И се заемат да впечатлят мало и голямо с незнанието си.

Тревожим се, че по пътищата ни се води война, в която жертвите са повече от тези в страните, където се водят истински сражения.

Слаби гласчета се опитват да вразумят простотията, която шества победоносно по пътищата ни. Не са много онези, които се досещат, че всичко това, което става по шосетата, е метафора за нашата днешна душевност. Метафора на старогръцки и на днешния гръцки означава транспорт, пренасяне. Това, което се случва с нашия транспорт, трябва за пренесем там, където са онези, на които сме поверили управлението на държавата. Не започвам с баналните обвинения към правителство, парламент, партийни личности и безличия. Един голям учен навремето обяви, че България е държава на духа. Но от учтивост е пропуснал да уточни: „Била е!”

Били сме наследници на Орфей, дали сме на вси славяни книги да четат, били сме японците на Балканите... Всичко това е потънало в мъгливото ни минало, а днес у нас триумфира простащината.

Как се стигна до това е много дълъг и вече банален разговор. Простотата на българина беше превърната в простотия така, както се отглежда сивото искърско породисто говедо. С внимателна селекция на най-тъпите екземпляри. Сега простотията върши работата, която не можа да постигне половин век диктатурата на пролетариата.

Днешната простащина е простотия, взела в ръцете си кормило. Дали ще е кормилото на модерна свръхмощна кола или на някаква институция няма никакво значение. Простакът държи на всяка цена да бъде забелязан, да блесне с могъществото на малкото си мозъче, да изблъска другите и да излезе най-отпред. На България той гледа като на баница, от която да си отреже най-голямото и меко парче.

Простакът не може да направи разлика между държавните закони, които е сложил в малкото си джобче, и природните закони. Той строи именията си, без да се интересува дали са върху дюни и колко вековни дървета ще бъдат изсечени. Той кара колата си, без да му пука, че има земно притегляне, че съществат центробежни сили. Той е убеден, че ще ги заобиколи както другите закони. Но когато пренебрегнеш законите на природата, плащаш с живота си.

Нека не позволяваме на простаците да плащат за простотията си с нашия живот и с живота на нашите деца и внуци. Срокът, който им отпуснахме, изтече. Време е да им отнемем кормилото.