Това време настъпи далеч преди лица от футболни агитки и малки групи обществено-възпалени граждани под звуците на един и същи тъпан да тръгнат на политически турнета насам-натам из страната. Все едно дали в Гърмен, Орландовци или другаде. Все едно дали част от тях през февруари 2013 г. под името „Сила”, „Мощ” или някое друго име „сваляха” цените на тока или тези на бензина, а година по-късно заедно с Бареков и Нешка Робева сновяха из България, за да я чуят „без цензура”.

В случая детайлите и конкретните персонажи не са от такова значение. Важна е приливната вълна на разочарование и реакциите на много хора пред телевизорите, щом се заговори за „политика”.

Дойде време, в което започва да надделява нагласата, че проблеми, трупани с десетилетия, трябва да се решат с един замах. И то „популярно”: сваляме цените, вдигаме пенсиите и заплатите, прогонваме разни „изроди”, та да си заживеем охолно и на спокойствие  Постижимо ли е всичко това, е друг, „непопулярен” въпрос, който отива отвъд днешната популистка вълна.

Това ново време най-добре се описва с термин като „национал-популизъм”, който се използва отдавна в Европа. Още от 80-те години, при надигането на първата вълна от популистки партии – Льо Пен във Франция или Хайдер в Австрия. За да съм съвсем точен, трябва да кажа, че негов автор е френският политически философ Пиер-Андре Тагиеф, който, така да се каже, го патентова през 1984 г.

И още тогава политолози описват парадигмата на „национал-популизма” с лекота мобилизиращ „масите” въз основа на добре познати политически лозунги, които няма как да не бъдат популярни.

Постулат номер 1: Народът е добър, а всичко, свързано с  политиката, – изцяло скапано и мръсно. Затова трябва да се измете до дъно. Опитите за възражения, че политиката е резултат от избори, са „непопулярни”, следователно неприемливи. Както и плахите възражения, че „избраниците” също се избират от средите на „народа”; както и че лидерите на новите популистки партии определено живеят в разкош и охолство, ходят по скъпи курорти или пък пушат пури, чиято стойност се равнява едва ли не на седмичната прехрана на човек на социални помощи.

Постулат номер 2: Освен политиците, за всичко са виновни разните му там „смачкани интелигенти”. Те все се съмняват. Все опонират. И заблуждават „народа”, който инак бързо ще разсече възела, ще линчува и безпощадно ще накаже виновните. Популистката ярост срещу „скапаната интелигенция” е не само идейна, но и естетическа. „Всезнайковците” никога не харесват онова, което се нрави на „народа”. Примерно – паметника на цар Самуил. И крайно време е да им се смачка фасонът. Пример за което е статията на един от рупорите на популистките нагласи – Мартин Карбовски – срещу Ивайло Дичев, в която той в упор го пита какъв „професор” е. Един „професор” явно трябва да изразява вкусовете на „народа”, инак не е „народен професор”, а всеки „ненароден професор”, несъгласен с монументалните глупости на нашето време, явно си проси наказанието на площада. Или пък трябва да бъде „разжалван” публично от „професорството” си. Ех, какви „професори” имаше след 1944 г., които бяха „удостоявани” с научно звание, тъкмо защото имаха здрава връзка с народа, а не с някакви измислени научни или естетически концепции.

Всичко това вече сме го виждали.

Съответно вълната на „национал-популизма” в България се съпътства от класически постулати на популистката пропаганда, описани отдавна, ама наистина много отдавна.

Още от Гюстав льо Бон в неговата „Психология на тълпите” (1895):

Формулирането на някакво  твърдение, дори лишено от каквото и да е основание и доказателство, е вече сигурен начин, че тази идея може да проникне в духа на тълпите. Повторено многократно, то в крайна сметка се вкоренява в тяхното подсъзнание и се превръща в мотив за действие. Нещата се казват и просто се повтарят, докато не се усвоят.

А какви са тези твърдения? Ето поне три от тях, които популистките партии в Европа повтарят вече близо едно столетие. Все едни и същи, макар и като нов рефрен. Селекцията не е моя, а е на френския историк Мишел Винок.

Въпросът е звучат ли ви познато и разпознавате ли нечие родно „авторство” зад тях:

1. Ние сме в упадък.

Не сме в криза. Европа, а и светът само си мислят, че са в криза, а всъщност стремглаво се срутват. Никой не знае накъде да поемем, живеем по инерция. Културата ни е изчерпала своите основания, отвред нахлуват нашественици и не я ясно защо агонията продължава. И т.н. и т.н.

Плахите опити да се каже, че това са само реплики на тезите на Освалд Шпенглер от „Залезът на Запада”, публикуван през 1918 г., срещат ироничните усмивки на „катастрофиците”, които снизходително ви препоръчват да прочетете новите съчинения на путинския идеолог Александър Дугин за „архео-модерна”, пък тогава да говорите. Едва тогава ще ви се проясни „геополитиката на нощта” и целият песимизъм на ситуацията. И най-вече песимизмът на българската ситуация, защото ние вече не съществуваме. Няма ни. Изобщо. Според един роден социолог-катастрофист ние сме само територия, на която няма и изобщо не може да има държава, щом сме извън ареала на руската политика.

Ако читателят на тези редове е убеден, че реално съществува и има достатъчно свободно време, би могъл да прочете нещо от тези катастрофични излияния. Дори като оспорващо доказателство. Lego ergo sum. Чета, следователно съществувам.

А иначе не едно поколение в Европа е живяло със съзнанието, че всичко е на ръба да се разпадне на съставните си части и да се сгромоляса в небитието. Между двете световни войни кой ли не е твърдял, че парламентаризмът е болест, съпоставима с алкохолизма и даже със сифилиса, че упадъкът е всеобщ, че навсякъде се ширят престъпност и корупция. Така възникнаха тоталитарните диктатури, в които същите тези недъзи се ширеха поголовно, без някой да посмее да обели и дума за това. Не само поради цензурата, а поради страх от жестоки репресии.

2. Виновните са известни.

Те са добре известни. Отдавна и винаги. Виновността е част от упадъка и решението също е добре известно: да бъдат събрани политици, магистрати, журналисти, протестъри или даже хора с очила на един стадион и после… Финалът е също известен.

А трикът на лесното обяснение е, че всичко се свежда до „дяволската причастност” на всички тези лица до злото, а не до конкретната  и доказана виновност на едни или други лица от всички сегменти на обществото. Най-лесно е да опростиш света, вместо да се опиташ да го видиш в цялата му сложност.

И за да стане ясно, че всичко това е вече вършено, и то в България, ще се върна към прословутия „Народен съд” от 1945 г. Все си мисля, че кинокадрите с масовото искане на мъст не са само дело на комунистическата пропаганда. Причините тук са по-дълбоки. Всички тези 2 730 смъртни присъди и 1920 доживотни присъди зачеркват целия дотогавашен елит, който според мнозина е бил корумпиран, негоден и вреден. Представете си как с един замах изчезват всички регенти, министри от последните три правителства на България, всички депутати от 25-ото обикновено Народно събрание, как в затвори и лагери загиват всички водачи на старите буржоазни партии, а после и на земеделската опозиция. С какво обаче това е подобрило живота на хората? Станали ли са те по-свободни, по-богати? Дали новите комунистически управници са били по-компетентни и по-чувствителни към болките на хората? Национализирано и отнето е било имуществото на богатите. Станали ли са бедните по-щастливи, а обществото – по-справедливо?

Едва ли. Тъкмо обратното. Така че резултатът от този кървав експеримент е вече известен.

3. Провиденциалният спасител.

И тогава идва Той. Кой – в случая не е чак толкова важно. От значение не са и физическите му данни. Може да е с размерите на агресивно джудже с характеропатични жестове, сипещо ядни клетви пред микрофона. Да е дългуч без коса, облечен в бяла риза, която майка му е изпрала, за да иде да се жертва за народа. Или пък да е плещест здравеняк, хитро присвил едното си око, докато разговаря с народа чрез отсечено-гърлени фрази. Това изобщо не е важно.

Важното е, че сме в упадък и търсим Мойсей, който да ни изведе от пустинята. За чест на вечните български оплаквачи трябва да признаем, че всеки припознат от масите спасител, тутакси бива низвергнат от тях като лъжемесия, ляв или десен анекдот, помръкване на политическия разум, така че безизходицата става все по-голяма.

За масите обаче тези досадни медийни гласове започват да губят значението си. Човек се нуждае от надежда и те започват да търсят в провиденциалния човек единственото, което може да им гарантира спасението: волята.

Този човек демонстрира воля да ги поеме от безизходицата и да ги поведе нанякъде. Тях, които не знаят накъде да поемат.

„Мнозинството винаги търси човека с силната воля”, пише Гюстав льо Бон. И все някъде го открива. Този човек няма съмнения и има вяра поне в себе си, което го прави човек-маса, а тълпите се скупчват около него. Като всички демагози, този човек е роден оратор. Не в класическия смисъл на доброто говорене, ала той умее да наелектризира тълпите, придавайки им онова напрежение, което им е потребно.

В края на краищата всичко се свежда до обещанието за парче хляб, ред, чистота (физическа или етническа), знаме и някаква идентичност.

4. Употребите на демагогията.

А проблеми има, кой безумец би казал противното. Има трайна безработица, растяща необразованост и престъпност, социална занемареност на цели слоеве от населението (най-възрастните, най-младите, най-бедните).

В сърцевината на проблема не са само нашите собствени бъркотии и невъзможност за държавна подредба, но и дълбоките трансформации на съвременното постиндустриално общество, което трудно намира своя функционален модел.

Новите технологии дават нови надежди, но и заличават цели стари сектори на труда и това носи не само нови предизвикателства, но и нови проблеми.

Едни рязко тръгват напред, а други сериозно изостават. Днешният свят трудно намира социалното равновесие.

Общественият баланс не е невъзможен, но изисква време и нови социални политики.

А какво е решението на национал-популизма?

Изхвърлянето зад борда или прогонването на едни в името на щастието и спокойствието на други.

Само че къде да отидат прогонените или изключените от обществото? От Гърмен или Орландовци – в гората, откъдето ще стигнат до друго място и там всичко ще започне отначало. Като след нов футболен мач – гонки с полицията, димки и ръкопашни схватки. Съпътствани от кражби и насилие, докато всичко не пламне в далеч по-големи мащаби.

И онова, което ще зазвучи тогава, ще е далеч по-стряскащо от тъпана на национал-популизма, дето сега буни духовете. Въпросът е има ли кой да го чуе.