Фидел Кастро на ония свят

Изминаха 56 години откак Фидел Каство и неговите петдесетина хавери, яхнали до претовареност моторната яхта «Гранма», пристигнаха на остров Куба да я освобождават от империализма на янките  и от капитализма. От оня Фидел днес няма и следа: Куба отново се връща, този път гузно, към капитализма, отваря посолството на САЩ в Хавана и своето във Вашингтон и, сякаш ни лук яла, ни лук мирисала, захваща бизнес със северния си съсед.

Чудни неща! Не беше отдавна, когато кубинците лазеха в краката на Фидел и той ги учеше как да мразят Америка до второ пришествие. Не успя, но ето как ги научи да обичат Америка: заби кубинските ученици в агрикултурни училища да учат как да обработват земята; национализира всички чужди и местни компании без да изплати и едно песо за компенсация, прегърна Съветския съюз като спасител, изгони два милиона кубинци във Флорида заедно с парите им и опита им; изби ония, които най-мразеше и седна да царува.

И всичко като с магическа пръчка щеше да тръгне по мед и масло! Ще кажете: «Ами то досущ като в България!» Ами да, досущ е! Схемата е една и съща. Кой, хванал се с Русия и с марксизма, може да е нещо друго? Национализацията се превърна в стагнация, Куба загуби американския си пазар за захар, ром и пури, курортите й отчаяно се мъчеха да излъжат някой и друг европейски социалист да почива на запазените само за чужденци плажове, а селското стопанство забуксува в дупката на социалистическите кооперативи.

Годините минаваха, а от щастливото бъдеще не се виждаше и най-малкия признак. Брадата на Кастро редееше и белееше, а кубинците все по-силно мърмореха недоволно. Нещо повече – стотици хиляди на няколко вълни напуснаха демонстративно острова, предпочели капиталистическия «ужас» на «Малка Куба» във Флорида.

Фидел, навирил брада като Дон Кихот срещу вятърните мелници, обидено им отвори вратите – зер как може да предпочетеш капиталистическия ад пред рая на социализма, ако не си идиот или отчайващ глупак?

А кубинската икономика затъваше бавно и неумолимо в тресавището на държавната собственост. Търговията на Острова на «свободата» скърцаше като несмазана каруца, революционния ентусиазъм се изпаряваше, тук-там се появяваха и открити недоволни.  Както и в България, режимът отдавна се крепеше на принципа «зад всяко кюше и ченге» и се задъхваше от безизходност, но Фидел продължаваше да вярва (или поне да се прави че вярва). Куба отдавна беше превърната в руски доминион – СССР (и България) изкупуваше на раздути цени кубинската захар, за да поддържа имиджа на Куба като витрина на социализма.

И така, докато един ден се разбра, че Съветския съюз пропада, че няма пари да изхранва собственото си население, но се изпъчил да мине за световна сила и «вожд на прогресивните сили в целия свят»! Съветският комунизъм се срина позорно и изхвърли Куба като зарезана курва, без да й плати за услугата.  

Илюзията свърши. Свърши и тестостерона на «револусионарио нумеро уно». Днес Кастро номер 2 усеща накъде духа вятъра и хитро е избутал брат си и неговата голяма уста. Кубинците искат реформи и човешки права. Кастро номер 2 дори кани и папата да спасява потъващата гемия на марксизма: и двамата Кастровци днес мислят усърдно за единственото и най-реално бъдеще, което ги очаква – това на оня свят!

След повече от половин век информационни пости, кубинците се петимни да погледнат какво има в интернет, тоест извън острова, да пътуват и да не са толкова съвършени колкото комунистите. Те искат да живеят днес – майната му на бъдещето!

А комунистите, къде остават те в тия иди ми-дойди ми? Те, както и българските комунисти, са научили урока си: «Искате капитализъм? Добре, ще ви дадем капитализъм, но ние ще бъдем капиталистите!».Стига да има будали да им го позволят!