За раздялата и за бъдещето

„Раздяла няма” е книга, написана от македонския българин Темелко Нешков.  Той разказва какво е изживял в Македония в края на Втората световна война и след нея, заради неотказаното си и препотвърждавано българско национално съзнание. Разказва как в  създаването на македонския език са използвани и негови другари – също затворници.  Дали им български речник и през 15 дни проверявали какво са свършили. Указанието било да слагат сръбски думи, че новият език да е по-близък до сръбския, отколкото до българския.

Животът на Темелко Нешков в Македония, когато не е в затвора и не понася „екстри” като разпити, карцер и побой, на свобода е просто очакване за споменатото. Перфидно и нагло нахлуване в личния му живот, тормоз над семейството и близките му. „Престъплението” е, че е българин.

В напреднала вече възраст авторът прави извод за неотстъпната хегемонистична политика на Сърбия на полуострова и подчертава, че не става въпрос за диктатора Милошевич, а за „лицето” на демократична и европейска Сърбия. Там управлението може да се сменя, но не и политиката спрямо България. Още един негов извод: „За Сърбия е изключително важно България да е политически нестабилна, а в София – на „Дондуков” 1 и 2 и не само там, но и в партийните централи, да има зависими и непросветени политици.”

Само политиците ли? По кръчми не звучи ли сръбска чалга, смилана с удоволствие. При връщането си в Македония Темелко Нешков пита сервитьор в заведение защо звучи сръбска музика. Отговорът е, че знам ли, може и сърби да сме – казва ли ти някой.

С книгата си авторът провокира размисъл и за днешното ни битие и за избора на България дали да държи и да опази собственото си лице и идентичността на сънародниците отвъд днешните й граници, или да свие добросъседски рамене и да надуе сръбска и гръцка музика от кръчми, жилища и автомобили.

Тук става въпрос за памет. За памет, на която не обръщаме внимание.

Къде е нашата памет и докъде стига, ако не е съвсем изтрита. Дали в Сърбия или в Гърция някъде звучи българска музика.

Крехък ни е вече националният инстинкт за самосъхранение. А може и да липсва.

Това е опасно.

Което обнадеждава, обаче, беше присъствието на много млади хора пред Съдебната палата във вторник, 14 юли. Оприличавам го на мост към протеста от юни 2013.

И това е опасно. Но не за общото ни бъдеще на граждани на България. Опасно е за дежурните организатори на подразбиращия се контрапротест. С целия комизъм и неадекватност на участващите в него. И с плакатите с шизофренни послания. Опасно е за това, което е днес. Което е било вчера и настоява да е утре. Разпознаваемо е.

То пък си прави свои плакати, начеващи с въпрос от стихотворение на Стефан Цанев „Где бяхте вий”. Следва ролята на злодея Иван Костов, който от 15 години е в политическа пенсия, но продължава пагубно да влияе върху развитието на страната.

Относно стихотворението на Стефан Цанев от началото на т.нар. ни демокрация. Оставам с впечатление, че на автора не му е харесвало да има протести. Обвинява протестиращите тогава къде са били преди това. Защо не им е стискало. Ами на които им е стискало, разпределени са били съответно из „Белене”, „Куциян”, „Скравена” и по други „курорти”. Да преместваш акцента и да променяш смисъла, това си е изкуство. Деряхме гърла по митинги срещу „скъпоценното” статукво в зората на управляваната ни и досега демокрация.

Радой Ралин не е просто сатирик. Той е автор на стойностна поезия. Автор е на книгата със стихове „Правото да се разочароваш”.

Това право ни отричат някои с обвинението, че не ни е стискало. На 14 юли пред Съдебната палата излязоха хора, които не могат да бъдат омерзени от ничии организирани усилия да не рухне старателно изградената и безотказна цитадела на нещото, което възнамерява да си го огради с авторско право. За да не го тревожим повече.

Европейската комисия подкрепя министър Иванов. Подкрепят го също Германия, Франция, Великобритания и Холандия.

       Междувременно Le Nouvel Observateur излезе с новината, че Москва изразходва 10 милиона евро за пропаганда в България. Възможно е все пак средствата за новия руски паметник на акад. Дмитрий Лихачов в София, община Връбница, да имат друг произход. Инициатор за строежа на паметника е НД "Русофили". Разрешение от общината има.

       А съпротивата срещу съдебната реформа нададе вопли, че й пречат да обича Русия. Пред реалната възможност българите да престанат да са заложници на платената или безпросветна обич избуява тревога, но не от Орлин Василев.

Финалът, българи, е отворен.

Защото тук прозира страх. Казал го е Борис Христов:

„Страх от всичко, но най-много

страх от ябълката – да не падне

и да открие някой стар закон наново.”