Съществуването на „национален характер” е нещо спорно, макар на Балканите на него да се гледа, общо взето, като на безспорен факт. Как иначе, щом то предлага повече от удобно извинение за всевъзможните глупости и грешки, с които една нация сама обременява себе си, гордо вирвайки глава с думите: „такива сме и не можем да бъдем други…” Сякаш така се оформя тази невидима ос, по която един народ върви към бъдещето си и комуникира с него. Френският политически философ Реймон Арон дори вменява в дълг на ангажирания национален наблюдател „да се вслушва в шумовете, да регистрира виковете, да усеща по тласъците накъде клонят хората”.

Прочитът на националните комплекси със сигурност е ползотворен. Особено, когато това е поглед „отвътре”, искрено и загрижено формулиращ чертите на националното поведение. През очите на другите често се вижда повече, ала има неща, които чужденецът не може, а и не бива да изрича. Вътрешният човек, напротив, е длъжен да ги изкаже и ясно да ги формулира: той носи тази отговорност пред националната си общност. Колкото и подобни обобщения, пак повтарям, да са условни, доколкото подобни прекомерности често са валидни не само за даден народ, а и в не по-малка степен за неговите съседи.

За щастие или разочарование на нас, българите, не ние в момента сме в центъра на световното обществено мнение. В кривото огледало на световните медии и политика се кипри хиперболизираното изображение на нашите съседи гърците, като всеки втори анализ започва с „гръцката трагедия” (съвременната, не античната), „гръцкото вироглавство” (днешното, не онова от времето на Байрон и „Филики етерия”), гръцкото „Не” (сегашното, не онова при Термопилите) и т.н.

Ала доколкото „гръцкият дебат” под някаква форма започна да става и „наш”, а все повече гласове (на самородни „ципраси”) неуморно ни повтарят:  „ето, гърците имат достойнство, а ние…”, може би си струва да се опитаме да прочетем случващото се на юг от нас през една дълбинна „вътрешна” гледна точка. През погледа на един от най-ярките съвременни гръцки мислители и публицисти – Никос Диму, автор на забележителната по своята проницателност книга „Нещастието да си грък” (писана през 1975 г. и претърпяла оттогава десетки нови издания). Днес Никос Диму е на осемдесет години, но продължава да е ангажиран с политиката. Неотдавна кандидатурата му бе издигната за евродепутат, дори за кратко бе сред учредителите на проевропейската и центристка партия „То Потами” (Реката), ала бързо се отдръпна и се върна в ролята си на „ангажиран наблюдател”. През 1997 г. на български език се появи наистина разтърсващата му книга „Нещастието да си грък” в блестящ превод на Калина Гарелова. И тогава, а и днес, много от нейните редове звучат пророчески и са посветени на всички гърци – на тези, които проблематизират съществуването си, както и на онези, които не го проблематизират.

В какво, според Никос Диму, се състои основното „гръцко нещастие” – гръцката прекомерност?

Аксиома: Един грък прави каквото може, за да уголеми процепа между желанието и действителността. 

Това го постига или увеличавайки – в немислима степен – изискванията си, или разрушавайки – колкото се може по-добре – околната среда. 

Гъркът живее циклотимично – в постоянен възторг или спад. Едно последствие: абсолютна невъзможност за самокритика и самопознание. 

Дали именно тук не се крие отговорът на бързо сменящите се и трудно проследими обрати в гръцкото обществено мнение? Как иначе да си обясним защо след еуфорията на „не”-то дойде оставката на Варуфакис (с Grexit) и е съвсем видима депресията, а парламентът в Атина днес е заставен да приема далеч по-болезнени мерки по новото споразумение с кредиторите, в пъти по-безжалостно от предходното? Политическата логика в случая, доколкото въобще я има, определено напуска „златната среда” на Аристотел. И ако има някакво обяснение на днешното гръцко поведение, то би трябвало да се корени най-вече в неговата непоследователност.

Какво ни казва за това Никос Диму? Пак припомням, книгата е писана през 1975 г., ала изводите й са смайващо актуални:

Принципно, гъркът пренебрегва реалността. Живее два пъти над финансовите си възможности. Обещава тройно повече, отколкото може да направи. Знае четворно повече, отколкото в действителност е учил. Чувства (и преживява) петорно повече, отколкото реално усеща. 

Пренебрегването на реалността ли е ключът към това защо трябваше да се изчака най-лошото, за да се наложи да се приватизира публична собственост за 50 милиарда евро под зоркото око на кредиторите? И дали тройно по-големите обещания (от възможното) на Ципрас & Co могат да са пример за друго, освен за тази прословута прекомерност, пример как лесно се стигна до ново дъно, за да се превърнат вече понесени лишения в нов спад?

Прекомерността не е само национален недостатък. Тя е координата на националния характер на гърците. Тя е основната причина за нещастието им, но и за голямата им слава. Защото, като самосъзнание, прекомерността се нарича честолюбие. Като поведение, прекомерността се нарича юначност. 

Нещо, което се вижда с просто око и отвън. И то буди много симпатии „вляво”, не само в българското ляво. Сиртаки с националното знаме, „не” на капитала, на всички и на всичко, упорство, в което едни съзират „национален характер”, а други „национално безразсъдство, след което всичко стихва като пред нова 24-часова стачка. И сетне – нов взрив на възмущение и нова горчива равносметка.

Отново Никос Диму:

По странен начин гъркът е свързан с нещастието си. Затова и изживява най-добрите си моменти, когато страда или когато е застрашен. Отрицанието става утвърждение.

ОХИ! НЕ и пак НЕ!

За гърка, отрицанието е утвърждение. Така че когато има позиция, я отрича, за да започне пак с отрицание.

И пак отначало. Преговори, отрицание. И пак отначало, докато гърците не останат сами със себе си. Диму нарича това „хипербола на злочестието”.

Зад което се открояват две емблематични фигури.

Не на Ципрас и Варуфакис, съвсем не, нека не ги надценяваме.

Първата от тях е на Карагьозис, на гръцкия Хитър Петър. Главен герой от гръцкия театър на сенките, забавен, многословен, хитроват, безотговорен. Винаги го бият, поради което, в края на краищата, прибягва до силни покровители. Но никога не си го признава.

А вторият важен герой в този политически театър на сенките е Хадзиаватис – черногледец и мърморко, вечно недоволен от постигнатото, отказващ се винаги и от всичко в последния момент. Вечният мърморко.

Две емблеми, в които Никос Диму съзира дълбокото основание на множество национални несрети и най-вече на вечното „гръцко мрънкане”. Терминът е пословичен в разговорната реч. Той означава не просто мърморене, а непрестанно оплакване и безспирно натякване, извиращи от дълбоката убеденост, че си най-нещастен в света, че вечно си изигран и минат, какъвто и да е резултатът от сделката.

Това е „вербалният мазохизъм на гърка”, който е в основата на „нещастието да си грък”.

Нещастие, нека кажем, напълно споделимо и с други балкански съседи, но със съответната пропорция в мащабите.