Стихове

Маламир Николов

самоубиец

 

поредната облачна сутрин

главата ми е махало

обърках пътя за вкъщи

и минавам покрай църквата

 

камбаната бие

какъв ден сме днес?

дали е неделя?

или просто

на някой

вече му е дошло до гуша

 

   

 

новото едно и също

 

нов град

ново училище

майка ти

те води за ръката

и трепери от страх

горката...

 

подхвърлен си

и те нападат

с вечните въпроси

кой си?

на кого си?

от къде си?

 

   

   * * *

 

замахнах към стената

замалко да улуча Нея

 

прокарвам аления си юмрук

точно под брадичката й

 

изцапана със сладко от малини

сякаш току що е закусвала

тя ме поглежда

тъжно

 

не ме гледай така момиче

казвам й

плакал съм повече от тебе

 

 

 

 

           катастрофа

( или нещо като развод)

 

кола

обърната в канавката

някъде по пътя

между слънчогледи

и чудовища

 

мъж

с пукнат череп

оставил паметта си

обвита в паяжина

там

на предният прозорец

 

жена

заспала на челна стойка

с конци от кръв

зашили й устата

прегърнала нещо

което вече

няма да й трябва

 

 

* * *

между двата стълба

усмихнала се жицата

 

на нея гарваните

наредени зъби

 

и всичките

със кариес

 

 

* * *

практика

 

зачервеното ухо

шамара

 

лека нощ

мило дете

 

 

 

спомен

 

по стената препускат

стадо гъсеници

колко много пеперуди

 

а бяхме деца

 

 

 

 

 

       

       Романтично стихотворение

 

Драскам ги едни, за които най ме боли –

дертове дето ядът ми бавно младините.

И чакам нещо, туй пусто мастило да роди,

но късам единствено листи и нерви.

 

Защо да се уча, да мисля, да се боря

щом пак излизам най големия глупак.

В оная робската и до днеска ни люлеят –

Ботев, и до днеска все е прав.

 

Приятел нямам – всеки близък ми е непознат –

нещат съвета мой, а онова дето най мирише.

Сега Славейков, Стамболов и Константинов

няма кой да ги чете, тях само ги броят.

 

Либе също си нямам – добро и красиво –

дето за него да скоча да се сбия.

А то след боя тежък, нежно да промива

раните мой, от шурналата кръв.

 

Вони ми всичко на нафталин!

млади сме, пък вече умрели...

Иде ми да кресна чак до Берлин!

и ей така от сърце да им се помоля:

 

,,Моля ви! вдигнете на ново пак стената

да си спомнят всички, що е то затвор.

Да разберат глупаците, какво ми е на мене,

да си върна надеждата – тая скитница саката’’.