Коментар от Иван Бедров:

Когато ден след големия опозиционен протест на 17 май в Скопие управляващата партия в Македония организира демонстрация в подкрепа на правителството, медиите в България не изпитаха никакво съмнение как да нарекат проявата - контрапротест. Докато в широкия свят изписването на „contra” в интернет-търсачка предлага на потребителите например contrabanda, в България контра-производните са много - и отдавна са широко разпространени. Контрапротести, контраплакати, контрареформи...

Контра-явленията не са просто различна гледна точка. Те са фалшификация на различна гледна точка, чиято цел е да размие всяка идея, всяка инициатива, всяка проява на гражданска активност, която може по някакъв начин да бъде неприятна за статуквото. (Не е задължително да е опасна.) Като статуквото може да бъде всичко - от правителство на национално равнище до директор на селско училище. Българските медии предлагат достатъчно примери за такива контра-явления.

Здрави момчета с къси панталонки

Протестът пред Съдебната палата в началото на седмицата, който поиска оставката на главния прокурор Сотир Цацаров, бе анонсиран няколко дни по-рано. Достатъчно време, за да може ден преди насрочената дата в Столична община да пристигне уведомление за... протест. Който обаче няма нищо общо с протеста. Объркващо става, нали? Така полицията трябваше да осигури двоен кордон, за да може наред с протестиращите граждани, десетина други граждани да реализират своя пърформанс с плюшено конче, с предварително раздадени плакати с обидни реплики към правосъдния министър и авторите на съдебната реформа и с неизменните къси панталонки. Разбира се, че този детайл от облеклото не може да бъде важен, но той се превърна в отличителен белег на контрапротестите. Каквито и да са те. Никой не се изненада, че събраните от фитнес-залите момчета и момичета не знаеха имената на тези, срещу които протестираха.

Тази картина не е нова. Същата сцена се разиграва преди всяко заседание на Висшия съдебен съвет. Късите панталонки упорито искаха оставката на един от членовете, който в същото време спокойно минаваше покрай тях. Но никой не знаеше срещу кого точно протестира. Същата сцена се разиграваше и по време на всекидневните антиправителствени протести през лятото на 2013 година, когато късите панталонки успешно отклониха шествието да обикаля пред централите на всички политически партии, включително и опозиционните. Същите панталонки са неизменна част от предаваните на живо по телевизиите предизборни дебати от площадите на големите градове. Те са отново тук, когато родители протестират срещу директор на селско училище, а панталонките са, естествено, в защита на директора.

Формулата бе разгърната и извън площадните акции. Когато един ден София осъмна с плакати #Кой, насочени срещу статуквото в съдебната система, два дни по-късно градът осъмна с други плакати - с лицата на защитниците на реформата и надпис #Психодесни. Когато вече стана несъстоятелно да атакуваш съдебната реформа, защото разумни аргументи така и не се появиха, дойде ред на контрареформата. Защитаващите статуквото медии и политици призоваха за нова реформа, за ре:старт на реформата, за контра...

Специално за медиите

Всички контра-явления са лесно различими по своята очевадна дирижираност и по слабото си изпълнение. Свидетелят на място трудно може да бъде заблуден кое точно е протест и кое - контрапротест. Личи си. Целевата група на контра-явленията обаче не са преките свидетели. Тези събития се организират специално за медиите, защото крайната цел са техните публики. Целта е вечерните новини по телевизията да съобщават, че в центъра на София има „протест и контрапротест за съдебната реформа“. Целта е вестниците да съобщават за „плакатна война в София“, а сутрешните блокове да дискутират за „новата съдебна реформа“. Целта е на някоя от вътрешните страници на национален всекидневник да ви огрее заглавие „Протест пред Съдебната палата“, а от снимката да ви гледат късите панталонки. Така темата е отразена, цензура няма. Смисъл - също.

Резултатът от тази удобно подадена „обективност“ е, че зрители и читатели получават манипулирана картина. Това обезсилва всяка идея, неудобна на статуквото, и я ограничава до свидетелите на живо и публиките на малко на брой, предимно онлайн медии. Нищо, че ролята на журналистиката е да отсее по-важното от по-маловажното, да различи причината от следствието, да не сравнява ябълки с круши. Вместо това голяма част от българската публика получава дебалансирана картина, в която граждани с имена и позиция са поставяни наравно до анонимните плакати и доведените от някого къси панталонки. Защо много медии се държат по този начин ли? Да си послужим с популярния израз - вероятно са контрамедии.