За съдбата на войника, салама и други. Малка съботна проповед

Лошата новина е, че стриди всъщност няма

Стефан Миланов

Наблюдавам си кучето – най-несложното нещо, което познавам. Когато е вързано на верижката, си лежи и се забавлява с един кокал. Като го отвържеш, има минута две на бурен екстаз, след което знаете ли какво прави? Ляга си на същото място и пак се забавлява със същия стар кокал. Но вече като свободно куче – разликата буквално ти вади очите.

И си мисля за нас и нашите „верижки” – колко сложни сме станали и как сами си ги връзваме.

Не е възможно да разкажеш свободата на някого, който никога не я е изпитвал. Както и глада, между другото, не можеш да го разкажеш на някой като Ветко с вишните...

Свободата каквото и да ти се случи, да кажеш: „Слава Богу”. И да продължиш да минаваш през това временно живелище като някой, който е в тунела между двете линии на метрото и отлично знае къде отива, какво трябва да хване и къде ще пристигне. А не търчи като видиотен турист в няколко посоки, които си противоречат взаимно. Да, в крайна сметка и той пристига, но с огромни затруднения и често изпуска някое влакче.

Няма радост в несвободата. Свобода е, когато животинските ти инстинкти не те ръководят като някакъв кукло-концо-дърпач. Мастър ъф пъпетс... Предполагам, че е много красиво да се отървеш от това – и аз още не знам. Само гледам радостта по лицата на тези, които са се отървали. А познавах поне двама.

Точно както не може да обясниш на съвременните саксиени патриоти, че няма нищо прекрасно, нито умно в това да ти върнат казармата. Или на някой, който не е ходил войник. Проформа там си на топло – поне през повечето време, хранят те и те обличат. Е, какво ти липсва? Нещо съвършено необяснимо за всеки, който не го е губил.

Сещам се за едни приятели в деня на уволнението от победоносната БНА – Българската народна армия. Строили ги на плаца и им пожелали всичко добро в живота. Върнали си им нормалните дрехи... Звезден миг! И то след като бяха моряци и са чакали този момент не две, а цели три години. И излезли, напили се като щайги и знаете ли какво направили? Върнали се надвечер да щурмуват поделението, за да си вземат от артелната салам за мезе.

За който не знае – понеже имаше 2-3 дни технически, в които още не са ти върнали паспорта, реално още си подвластен на военните закони. Та, замалко да влязат в т.нар.  дисцип – военния затвор в Плевен.

Изгубили сме способността да сме благодарни и да се радваме на простите неща. Да си вече един мъж „в разцвета на силите си” (както казва Карлсон, който живее на покрива) и да седиш нощем в двора на някакво училище с приятели и просто да си говорите.

Някак твърде „сложни” сме станали – такива  ни направи заобикалящата лудница с нейния неспирен фонов шум. 24/7, както е модерно да се казва – няма отърване.

Не, ние искаме от живота не биричка и фъстъци в училищния двор, ние настояваме за хайвер и стриди, ако ме разбирате. Въобще нямам предвид само на масата, а във всяко отношение. И се невротизираме, тропаме с крак, настояваме, крещим с всяко свое действие: Къде са ми ши..аните стриди?!

Ами стриди всъщност няма - сори. В никой случай не казвам, че човек трябва да е безамбициозна еуглена. Не. Просто казвам, че сами си строим казарми и тичаме да се завираме в тях. Точно като ония мои приятели – заради непреодолимото влечение към едно парче салам рискуваме дълъг и много, ама много неприятен затвор.