Свободата днес и тук 25 Февруари 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Блокиралото общество

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Тони Николов, http://kultura.bg

 

1. Когато едно общество не е в състояние да реформира съдебната си система по начин, че гражданите да имат усещането дори за минимална и все пак ефективна справедливост, то е блокирало. Терминът е на френския социолог Мишел Крозие и идва да покаже в каква степен такова общество, в което няма автентичен социален диалог и то се управлява по вертикала – често сумрачно и от задкулисни играчи – няма как да не спре да работи. Най-точният негов образ като че ли се съдържа в един виц от края на комунизма, сиреч от времето на т. нар. брежневско-живковски застой – спускаме перденцата на спрения от движение влак и за да имитираме пътуване (цел и посока) от време на време го клатим от различни страни. А животът продължава.

Проблемът на днешното българско общество е, че то все повече се побира в характеристиките на „блокиралото общество”, описано от Мишел Крозие още през 1971 г. Обществото „блокира”, щом спрат работа неговите основни системи. Не непременно икономиката – редица авторитарни държави са пример за това как относително добър икономически растеж може да се осъществява в условия на обществена парализа и при погазване на човешки права. При демокрациите обаче е по-различно. Там не може да се управлява с декрети и „доброто управление” наистина предполага добро функциониране на основните кръвоносни системи на обществото – правораздаване, публична администрация, образование, здравеопазване.

Те са свързани помежду си и ако една система блокира, останалите също забавят ход и престават да работят. И все пак най-рисково е, щом се скапе правораздаването – никой не може „ръчно” да „влее” справедливост в останалите системи, които тутакси стават подвластни на корпоративни или сенчести интереси. Българският случай изцяло потвърждава анализа, защото всеки е наясно, че не може да се възпре корупцията в администрацията, щом няма правораздаване (кой ще отсъди и ще накаже?). Същото е валидно и за здравеопазването, и за образованието, дори там да работят множество всеотдайни и безкористни хора. Все в един момент ще се стигне до фалшиви клинични пътеки или просто печатане на нереални дипломи, за каквито през ден ни съобщават медиите.

2. Как обаче се деблокира едно общество? Възможно ли е неговата съдебна система да заработи чрез постигането на някакъв, макар и минимален, политически консенсус?

Честно казано, анализът на Мишел Крозие не дава отговор на този въпрос, въпреки че в него се стига до прагматиката на консенсуса между политическите елити. Ясно е, че в даден момент напрежението в блокиралата обществена система става драматично, доколкото (формално) налаганите политически мерки влизат в пълно противоречие с реалностите и желанията на гражданите. Първо заскърцва на едно място, сетне на друго: напреженията са ту социални, ту етнически, ту локални. И за да не последва социален взрив, трябва да се намери „социален отдушник” (това вече е термин от времето на комунизма).

В един момент става необходимо да се намери нов баланс на силите, а и на интересите, макар за отделни политически играчи (като ДПС) и за отделни сфери на правосъдието (като прокуратурата) това да изглежда като кощунство, защото ги лишава от добре опредметени позиции.

3. И все пак, под натиск отвън и ропот отвътре, промени няма как да не се случат, те са неминуеми.

В българския случай, в който групово-корпоративните интереси са винаги по-важни от обществените, въпросите са два: как ще се случат нещата и кой ще отстъпи. Освен това очакванията са споменатият „кой” този път наистина да се препокрие с „Кой?”, а това не е никак лесно.

4. Затова наблюдаваме многоходови и на пръв поглед противоречиви пренареждания, пристъпи и отстъпи от съдебни реформи.

А всъщност нещата се подреждат по един относително ясен начин с оглед на удържането на статуквото и на допустимата (според някои) промяна.

Отвън погледнато, съдебната реформа в България е неминуема, тя изисква приемането на важния проектозакон за съдебната власт, който пък задължително минава през промени в Конституцията. Тоест политическите сили трябва да постигнат консенсус, защото Брюксел показва все по-голямо нетърпение и видимо раздразнение поради липсата на реформирана съдебна система в България.

Дотук добре, но как да стане това и кой да отстъпи?

От името на правителството министър Христо Иванов подготви законовите промени, след което се разрази истинска буря (от всевъзможни места) и го изкараха направо луд. А главният прокурор Сотир Цацаров едва ли не му обяви война. В същото време и Реформаторите, и ГЕРБ бяха принудени да признаят, че предложенията за съдебна реформа са минимални, а не радикални. И те мъчително започнаха да търсят депутатска подкрепа на парче из всички парламентарни групи със заветната надежда да съберат 160 гласа за промяна на Конституцията.

Всуе. Докато (очевидно) последва още по-силен сигнал отвън, който отекна като предупредителна камбана даже в ушите на ДПС. Тогава Лютви Местан, който досега казваше категорично „не”, започна да казва, „да, но…”

Въпросът за „редакцията”, предложена от ДПС, обаче е важен и той не е чисто експертен. Това е въпрос за политически „запазените позиции” в правосъдната  система, един вид отстояване на изконни „ловни полета”, които не се сдават без бой. Ясно е например, че не е все едно дали важните решения в съдебната система се взимат с тайно или явно гласуване и че ако тази „тайна” се запази, нищо вътре в системата няма да помръдне.

Затова Реформаторите подкрепят единствено първоначално внесения проект, президентът – също, а ГЕРБ се впуснаха в сложни маневри между първия и втория проект за промени в Конституцията в търсене на някакво мнозинство за „консенсус”. Ала възможността за маневри не е голяма: без подкрепата на Реформаторите промяната е невъзможна, а с „редакцията” на ДПС реформата е имитативна.

За ДПС и за главния прокурор залогът е наистина решаващ – независимо от външния натиск или възможния граждански протест – да не сдадат „позиции”, които гарантират удържането на системата чрез неизбежните й „блокировки”.

Затова те са склонни да тръгнат само на „дирижирани реформи”. Тоест предпочитат да се съгласят с нещо (частично), отколкото да отстъпят под натиск (за нещо по-голямо), защото това би ги дестабилизирало „в системата”.

Всяко отпадане на „блокировки” в „блокиралото общество” е повече от опасно за „системните играчи”, които се припознават като такива.

Ето защо въпросът не е само ще има ли „някакви” съдебни реформи – наесен или по-късно.

Въпросът е ще могат ли те, дори частично, да деблокират българското „блокирало общество”.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional