Портрет на руските господари на туземната ни Пета колона

Супернова класа

Когато след Втората световна война режимите в Съветския съюз и другите социалистически страни окончателно се оформят, Милован Джилас, а по-късно Михаил Восленски стават откриватели на нова експлоататорската класа – номенклатурата – удобно разположена върху гърбовете на жителите на болшевишката империя и на подконтролните територии.

Магията на съществуването на номенклатурата е във факта, че тя, както и средновековните монаси, не владее нищо – но служи на вярата. Ето защо падането от висините на властта за властниците е толкова болезнено. Например, оставят ти апартамента и специалното медицинско обслужване, но ти отнемат специалната вила, връчвайки ключовете към щастието на наследника. Може да ти отнемат служебната кола, да те прехвърлят на друго ниво на снабдяване, да те преместят в обикновен санаториум – това, разбира се, ако раздялата е мирна. С една дума, ако ти и твоите близки обичате да живеете по най-високия за страната на победителия социализъм стандарт – трябва да сте на власт.

Следователно, нито Сталин от 1937г. с безумните си репресии, нито Хрушчов с неговите постоянни рокади не устройват номенклатурата. Устройва я Брежнев. “Големият застой” е златната ера на социалистическата номенклатура. Първите секретари на републиките и областните комитети управляват в продължение на десетилетия, министерските кресла не са стъпка към пенсия, а към отвъдното. Политбюро прилича на живите мъртви… Същото се наблюдава и в социалистическите колонии. Не само, Брежнев, но и Живков, Хусак, Хонекер, Чаушеску, Кадар, Цеденбал и други видни фигури на комунистическото и международното работническо движение не си представят края на кариерата си по друг начин, освен като почетно погребение. И всъщност, това не е геронтокрация, не – това е използване на държавния ресурс от най-добрите ученици на Партията в това, как този ресурс да се усвоява най-правилно.

Изглеждаше, че при краха на социализма номенклатурата няма да просъществува нито ден. В крайна сметка, най-важното условие за нейното съществуване е липсата на частна собственост. И когато се появи частната собственост, за луксозен живот – далеч по-луксозен от живота на загиващата съветска номенклатура – вече не е необходимо да си вечно на власт. Когато в началото на втория мандат на Путин се появи карикатура, изобразяваща президента и обкръжението му като престарели маразматици, окичени с медали, изглежда, че това е гротескно преувеличение: защо им е на хора, крадящи милиарди или поне стотици милиони долари, да не пускат кокала?

Ето защо. Защото тези милиарди и милиони те не са ги спечелили с труд. Те са ги откраднали. Откраднали са ги защото са от онзи ешелон на наменклатурата, който се възползва от падането на социализма. Изумителна мутация – не само, че тези хора приватизират държавата със специалните си резиденции, спецгаражи и спецполиклиники, но и с помощта на властта под тяхно разпореждане преминават имуществото и парите, които са несравнимо повече от това, с което разполагат техните предшественици. Оказа се, че съветската номенклатура не е никаква “нова класа” – точно защото не притежава частна собственост в държава, чиито жители нямат нищо друго, освен гордоста от успехите на социализма.

Истинската “свръхнова” класа е номенклатура на Путин. Пропастта между нея и населението на Русия е много по-голяма от тази между съветската номенклатура и гражданите на тогавашния Съветски съюз: за да се убедите в това е достатъчно да се сравнят снимките от банкетите на Брежнев и сватбата на Песков – в действителност генералният секретар дори не го сравняват с президента, а с дребен бюрократ, с “говорещата главата” на президента. За лукса на чуждестранните вили и яхти няма да говоря – Брежнев не подозира какво е Монако, докато Путин ловува заедно с княза на това прекрасно кралство.

Обикновените граждани са в действителност същите роби, които бяха след болшевишкия преврат. Варно, разрешиха им да приватизират клетките, в които ги настаниха “господарите на живота”. Да, вече по-лесно купуват ръждясващи вносни коли и пътуват до Анталия, вместо Сочи или Ялта. Но едва четвърт век след рухването на Съветския съюз, основната част от населението си остава същата малоимотна и безперспективна прислуга на “господарите на страната”. Социалните трамплини също както и преди не работят. Инфраструктурата на цивилизования живот е на същото ниво, като само за малцина се подобри значително, а за някои е на нивото на следвоенните години. Не ми вярвате? Сравнете наподобяващия швейцарски кантон Рубльовка с провинциален руски район, пропиващ се и деградиращ. Или с някои промишлени моноградове, превърнали се в ежедневен кошмар за обитателите си. Сравнихте ли ги?

Най-важното – гражданите на Русия, както нямат влияние върху държавата през съветската епоха, така нямат и сега. И няма да имат, защото приватизиралите и ограбили тази страна хищници, виждат в тази липса на контрол най-добрата гаранция за запазване на тяхното богатство и привилегированото си положение, на което няма да повлияят нито криза, нито разкрития, нито съдебни присъди. Докато руснаците са не гражданите на страната, а роби на своите алчни управници, нищо не застрашава управниците и техните пари.

Въпросът е – как да станат граждани? Отговорът е – няма начин. При тези обстоятелства – по никакъв начин. Когато няма реални избори, няма конкуренция, няма свободна преса, няма чувство на страх у тези, които притежават страната, еволюцията е невъзможна. В действителност, “суперновата класа” се превърна в “суперстара” – същата имперска аристокрация, която дори и в началото на XX век не може да разбере необходимостта от промяна и вярва, че реформите могат да бъдат заменени от войната. И се оказа изхвърлена в бедните квартали на Париж и Истанбул, ограбена, разрушена и унищожена заедно с Русия. Настъпи времето на политическите Шарикови( руският пролетарски аналог на чудовището на доктор Франкенщайн, по “Кучешко сърце” на Булгаков, нарицателно за човек от ниските обществени слоеве, озовал се случайно на власт ), които само за десетилетие осъзнаха, че може да имат всичко, което са имали техните предшественици – да имат, а не да получат в добавка към поста си – е много по-лесно.

Така кръгът с е затваря – и отново наближава седемнадесета година. Но две хиляди и седемнадесета. И отново, както и няколко години преди революцията, властимащите са убедени, че всичко е супер, всички роби са в патриотично безумие, рейтингът на владетеля достига космически нива, доверието във властта е очевидно, реална опозиция няма, а назначената опозицията – това са същите “свои” новобогаташи.

Но въпросът не е дали ще има революция или този път ще се размине. Въпросът е само в това дали в новия цикъл от историята страната ще се спре на Февруари или изгубила ориентири отново ще се хлъзне в Октомври, в ръцете на следващото поколение бездомни Шарикови.

Виталий Портников

05.08.2015

grani.ru

Превод от руски за ivo.bg

Васил Костадинов