ДУМИ ЗА ПОЕТА

Против конвенциите в обществото и културата, в поезията, в самото съществуване на човека… Против конвенциите, наложени с лекомислие и преднамереност, за да стане животът явление без морална и духовна същност. Против заради потреса му от пошлостта и безразсъдствата, въвлекли човека в света на злото и крушенията. С това „против“ Борис Христов се опълчи на имитиращите и фалшиви думи, които са безчувствен придатък към недъгавата реалност. Пътят му започна с възгледа, че в оголения от надежда и смисъл свят нещо трябва да се случи. Ако не там, в поезията поне, както той побърза да го заяви. И то се случи най-напред в стиховете от дебютното му представяне в сборника „Трима млади поети“ и от „Вечерен тромпет“, първата му книга, излязла през 1977 г. Оттам излетяха звуците на неговия оплакващ и призоваващ тромпет. В „глухата вечер“ на българския живот зазвуча тъжната, отричаща, но и утвърждаваща музика на една поезия, изтръгваща съществуването, вкоренено в черната земя на безнадеждността. На малкия човек, превърнат в същество без воля, без онова, което наричаме идентичност и съкровеност, той противопостави „Човекът в ъгъла“. Човекът на Борис Христов не искаше да марширува в стадото. Не вярваше в рецептите за смисъл и благополучие, които пишеха неговите „покровители“. Отказал беше да бъде анонимен поданик на онази действителност, описана така правдиво от поета в повестта „Сляпото куче“. За Борис Христов той беше „единственото важно нещо“. Образът му бе послание на освобождението и свободата. Той, човекът в ъгъла, искаше „сам да е камшик и кон във своята двуколка, / да счупи сам черупката на своя лешник…“.

Поместеното във „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“ (1982 г.) отричаше убиващата безсъдържателност на словоизлиянията, заменили човешкото като духовност, способна да отхвърли ситуацията на безопорност. То бе самата истина, идваща, за да пробуди и за да срути тишината, под чийто похлупак стенеше животът. Беше очакването и надеждата, че земята ще тръгне отново „след кръстоносния марш на щурците“ („Вечерен тромпет“). Нетърпеливото и призивно очакване на завърналата се празничност, на деня, когато човекът ще се окаже далеч от „тъжната слава / в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка“( „Корабът“). Стиховете на Борис Христов бяха заради разбирането, че го има и времето „да се наспиме“, но междувременно, докато сме тук и сега, трябва да се измъкнем от съня на безвремието и да се преобразим в живо време. В това време, когато човешкият вик ще бъде в името на търсените и намерени отговори, които ще върнат съдбовното на ограбената съдба, а натрупаното познание ще стане ориентир към спасението. Такова е творчеството на Борис Христов. Опознал своевременно „и последния зъб на живота“ („Нощем“), с пулса на сърцето си, който бе волята му за истински смисъл, той пожела да направи от думите си дом на духовното, недокоснат от развалата на станалото. И така поетът създаде изповедното си творчество, едновременно трайно безпокойство и защита. Изповедно, но и с голямата стойност на общовалидното за всички, чиито несъгласия и въжделения бяха като неговите. Той защитаваше човека със сдържаната и чужда на патетиката категоричност. Мъдростта му, събрала в себе си прозренията за разноликата и слаба човешка природа, го предпазваше от илюзиите на онзи необоснован оптимизъм, вещаещ непременното и неизбежно щастие. Вместо него той насити творчеството си с един невинаги сдържан скептицизъм, трансформирал се и в необорим песимизъм. В песимизма, който излъчват стиховете на толкова от големите поети и философи. В песимизма заради онова знание за човешките деяния, направили от историята театър на абсурда. И това го има в творчеството на Борис Христов, така многопластово и с толкова широк емоционален и мисловен диапазон.

Търсещ смисъла, попаднал в „капана на познанието“ („Дух“), раждащо нашите просветления, но и онази печал, за която се говори още в библейските текстове, поетът все вървеше към дълбокото. И стигнал до най-дълбокото, той бе изтръпнал при мисълта, че там може да попадне на „Смисъла, / спотайващ се като чудовище“ („Книга на мълчанието“). А какво да кажем и за тристишието му, където се говори директно за Безсмислието. С цялата прямота, на която е способен, той написа, че го е видял в праха още „в началото на пътя“. Не мисля, че тълкувам едностранчиво стиховете му, доколкото поставям акцента и върху черната тоналност в тях. Тя няма как да не се усети, не може да бъде забравена и понеже изпълва голяма част от атмосферата на творбите му, няма как да го наречем поет на безусловната вяра, на вярата, която зачерква гласа на опита и разума, за да забрави, че в поднебесния свят шансовете на доброто, на бленуваното от човека никога не са били големи.

Скептицизмът на Борис Христов не бе заради липсата на онази жизненост, която поражда меланхолията и нетрайните съмнения, а заради наличието у него на много жизненост, на едва ли не безпределната му жажда за живот и щастие, на жаждата обаче, останала неутолена. Защото „В живота винаги съм стигал до прозореца“. Терзанията и неговият скепсис бяха заради това, както го е казал в същото стихотворение („Прозорец“), че няма кой да ти помогне „да видиш всичко – тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството“. Бяха и поради споделеното в „Книга на мълчанието“, че „В живота ни няма вече видения“. Особено скептичен беше поетът в някои от творбите си в „Честен кръст“ и най-вече в лаконичните си тристишия и четиристишия. Скептичен до степента, в която, както го показах вече, се усеща и полъхът на песимизма. Един обясним и дълго изстрадван скептицизъм, превърнал тревогата и съмненията в убеждението, че не можем да се измъкнем от лабиринта. Че отново е напразен опитът на Словото „да събере / човечеството на една трапеза…“. Че пак наоколо са следите от „хиляди посоки – / и ни следа от Пътя.“ Че, както го изповядва в „Книга на мълчанието“, навсякъде край нас са спасителните камбани и „ни една душа спасена.“

Покатерил се на Дървото на живота, още в „Христова възраст“ той бе заявил, че нищо не е видял на върха му. В „Стената“ от „Честен кръст“ се натъкнахме на образа на границата, на невъзможното, въобще на това, което стои непоклатимо пред устремите и надеждите, пред порива на търсещото и все неудовлетворено съзнание, пред искащите свободата. Все в онова далечно време той бе написал и „Вик в тишината“, в което е стихът „И защо ли се търкаля слънчевото колело?“ Той се е забил дълбоко и в моето съзнание, за да изплува нагоре често, много често. Кой от нас, съхранил чувствителността си за перманентното зло, за това противно изобилие от лъжа, несправедливост и какви ли не абсурди, не се е питал като поета защо е така? Защо е търкалянето на слънцето? Защо е неговата животворна светлина, след като човекът е безсилен пред съблазните на мрака, на онези привидности, които го мамят и правят съществуването му окаяно? Това „защо“ прозвуча и в „Знак от небето“, стихотворението за човека, разпъван „от калта до небето“. Земята на човека бе представена като „огромна сушилня за сълзи“. Внушението на творбата беше, че под слънцето, това слънце, което грее сърдито в поезията му, животът е неспирно страдание. И защо е така, защо? Вместо отговор чухме само тръбата на Страшния съд.

Споменах за скептицизма и песимизма на поета. Те не бяха привнесени отвън, не бяха плод на чужди влияния. Те се обуславяха от същностното в Борис Христов, от изначалната му нагласа да усеща драматичното и трагичното с малките и големите им мащаби, винаги и навсякъде, където взорът му се сблъскваше с техните проявления. Причиняваха се от интуицията му за сбърканото, за липсващата нормалност в обществото и човешкия живот, в самата история – нашата и световната. Дължаха се на духовния му опит, наченат с болката и загубите, връхлетели го твърде рано. Знаем го от автобиографичното в поезията и прозата му, които са и неподправената биография на годините до уж разделната 1989-а. Дължаха се на съзнанието му, устроено да разбере и изрази в запомнящи се образи отколешната недостатъчност в живота заради неговата краткост и заради Стената и Смъртта, заради забравата, без която животът е невъзможен, но и заради която се повтарят жестоките му изстъпления. И той, както го разкрива поезията му, бе тръгнал напред, омаян от светлината на далечния хоризонт, над който пърхаха крилцата на пеперудата, с чийто образ се представяше жаждата му за щастие и смисъл. Но поетът, понечил да стигне до морето на сбъднатите мечти, беше проумял, че „няма отиване, няма завръщане“ („Август“). Разбрал бе, че участта човешка е в повечето случаи „вечното наше тъжно очакване“ („Тъга“). А в стихотворението „На седмия ден“ отиде и по-далеч със скръбното си прозрение: „изпято е всичко и изговорено“. Още с „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“ Борис Христов сътвори своята философия на живота. Експресивна, с една метафоричност, обхванала живота с неговите притоци на тъга и надежда, на смисъл и безсмислие, в нея дишаше правдата на човешкото битие. В една реалност без събития, за да поражда само страх и апатия, тя бе разтърсващо събитие. Толкова са редки тези случаи. Но ето, че това се случи и в нашата литература, когато твърде много бяха пожелалите да се отрекат от мисията на словото, за да надуват користно и напразно „книжната тръба на щастието“ („Честен кръст“).

Метафорите му бяха израз на тъгата заради нашата беззащитност, заради изгнанието ни, заради прокобата да обитаваме една отсамност, в която като че ли намаляват шансовете за спасение. Бяха израз на отминаващата и все недостигната мечта, на изстиващото чувство, че „ни очаква друг живот“ („Самолетът закъснява“). Израз на оставящото те без дъх вездесъщо зло. Изрично напомнящ за това, което бе тоталитарната действителност, в контекста на цялото му творчество, образът на Стената придоби и смисъла за невъзможното срутване на преградите, издигнати на пътя към другия човек, към истината, към нравствения и социалния ред под знака на невинността и свободата. Оттук и чувството за самота, оттук идваше и непрекъснатата неудовлетвореност, и ужасът, че Стената ще остане неразбита. Това са думите на поета. С тях бе сътворено пространството на свят, осмислен като драма, като сбор от граничните ситуации на загубата и страданието, на отчуждението и смъртта. Осмислен беше със съпротивата на разбунтуваното съзнание, не неговото императивно „въпреки“. При Борис Христов това „въпреки“ бе в непокорството на сизифовския му дух, отхвърлил присъдата на Злото с привидно безплодното тикане на камъка. В това „въпреки“ беше настъпателното му чувство, че „трябва да хванем нашата пеперуда“ („Пеперуда“). И че каквото и да става, той не би натиснал никога „внезапната спирачка“ („Честен кръст“). Надвесен над творбите му, препрочитайки ги неведнъж, човек се чувстваше окуражен, заради мъжеството на поета да  б ъ д е  въпреки всичко.

„Опрян върху кръстовете“ на родната земя, Борис Христов пишеше „за малкото хора, останали верни / на свободата“ (цитираният стих е от творба в повестта „Смъртни петна“ ). Поетът, чийто образ създаде в стиховете и прозата си, бе огледално копие на самия него като човек и творец. „Една оголена, подвижна рана“, както го назова в „Честен кръст“. Духът на онзи, който като Тилза от „Смъртни петна“ бе разбрал завинаги, че „страданието като с нож отваря сетивата на човека и изважда тайните, които крие“. А ето го и поетът в „Спомени за хора, камъни и риби“: „Колко проклети усилия – особено нощем, – когато стисках до болка клепачи, за да избягам от общия сън /…/“. И пак поетът в тази повест, тоест самият Борис Христов, на когото му се бе случило същото: „Роден да бъда нещо друго – свободен селянин, пътуващ музикант или каменоделец, аз бях насилен от Съдбата – пленница на Службите за сигурност, да разговарям с хората с непълни рими и да се крия в призрачния свят на книгите, или в истории, написани от мен самия“. Така почувствахме още веднъж защо за него поезията беше и си остана „страдание и вик сред океана“ („Честен кръст“). Сред този океан на живота със Стената от едноименното му стихотворение. С живота и неговите летища, на които не кацаха очакваните самолети. С живота, чиято мнима разумност се поддържаше от насилието и омразата.

За Чеслав Милош поезията е „инструмент на съзнанието у човека, който размишлява за върховните неща“. Стиховете на Борис Христов, неговите повести „Смъртни петна“ и „Сляпото куче“, повестта му „Спомени за хора, камъни и риби“ и въобще цялото му творчество са неговата изповед за върховните неща в човешкия живот. Няма ред, стих или страница, които да не се отнасят до значимото и провокиращото, до това, което го има в многоликия образ на битието ни като изпитание и посока, като пропадане и усилието да загърбим тесногръдието и отхвърлим нашите робства. Написани преди доста време, творбите му имат статута на надвременното, на това, което оставайки акт на преживяното някога, говори и сега, а ще говори и занапред въздействащо и проясняващо. Защото, пак ще го изтъкна, те са думите на поета за върховните неща. Върнете се към тях, прочетете пак стихотворенията „Плаващ ресторант“ и „Албион“ например. Няма го спасителният бряг, „Свирачите, които управляват танца, / превърнаха човека на хармоника…“. Стиховете са от „Плаващ ресторант“. Колко отдавна е казано! Уж други времената, а пак същото. Но ето го и прозрението от „Албион“. То е в насоката извън социалното, в насоката на поетовите мисли за неизменното в човешкия жребий, заради което са приливите на болка и отчаяние в душата на поета:

човекът вечно иска да е пръв, ала забравя,

че е наказан да протяга цял живот ръката

и да върви – на крачка след мечтата.

Иска ми се тук да цитирам една мисъл на Томас Ман. Тя е в съзвучие с написаното от автора на „Честен кръст“ и „Смъртни петна“, с неговите собствени разбирания, предпоставили съдържанието на творчеството му като вик и съчувствие, като бунт и присъда заради недовършеното в човека и от човека. Заради този потъващ и потънал човек, за това, че той допусна Земята да заприлича на просяк, „приседнал в мъглите край Млечния път – / в очакване, преди да падне мракът, / да бъде приютен от някой състрадателен стопанин.“ Ето я мисълта на немския писател: „Нима съществува и най-малката опасност животът на земята да стане някога прекалено одухотворен! Дори само от обикновено великодушие би трябвало да пазим и защитаваме едва мъждукащото пламъче на разума, на духа, на справедливостта, а не да заставаме на страната на силата и на отдадения на инстинктите живот и екзалтирано да надценяваме неговите „отречени“ страни – престъпността, в чието слабоумие хората от нашето време се убедиха от собствен опит.“

С творчеството си Борис Христов пазеше и защитаваше мъждукащото пламъче. Словото му, въпреки горчивите истини, изречени от него за човека, бе винаги на страната на страдащия, изтъкан от какви ли не противоречия човек, в който обаче не е погинала мечтата и жаждата за човечност и свобода. Той никога не застана на страната на „отдадения на инстинктите живот“. Направи тъкмо обратното. Думите му одухотворяваха, за да има повече духовност. Възвисяваха ни и когато вървеше напред с копнежа си за живот, и когато бяха резултат на разбраното в „капана на познанието“. И после, когато той се запъти към „доброто време на „не зная“, / „не искам“ и „не мога“…“( „Честен кръст“). И тогава, когато се устреми настоятелно към спасението на мълчанието, междувременно подготвил се за него с лапидарността на тристишията и четиристишията си. Уморен от думите, все так верен на собствения си закон да говори само за истините, които е преживял и изстрадал, той написа и това, че „всички думи съставят накрая една – / която отвежда човека в Мълчанието“ („Книга на мълчанието“). С трагичния си стоицизъм, сроден на стоицизма, с който творяха и се бунтуваха някои от големите творци в литературата, той премина през отредените му досега години, без да изгуби вярата си в  „б о ж е с т в е н о т о   н а ч а л о  на Словото“. А днес той изповядва Мълчанието и „ч о в е ш к и я  к р а й  на Земята“ („Книга на мълчанието“). Ако краят не настъпи, въпреки многото ни прегрешения и злотворства, това ще се дължи и на творците като Борис Христов с тяхната „песимистична хуманност“ (Томас Ман), в която отрицанието на човека е заради благородната човечност, която, нека да повярваме, може и да възкръсне.

14 август 2015 г.