Щурците навиваха на чeкрък нощта. Когато я навиеха докрай, щеше да съмне.

На входа на селото имаше грубо скована от греди конструкция под формата на буквата П. Можеше да послужи и за триумфална арка, и за бесилка. До нея под един навес дремеше пазачът. Макар и в полусън, той чу стъпките и отметна с глава качулката, за да вижда по-добре. Пътникът скоро приближи. Пазачът свали фенера от куката и освети лицето на дошлия. Мъж, небръснат от седмица, здрав, с опечено лице. Подпря се с рамо на гредата и отсечено кимна с глава. Поздравяваше. Показваше, че уважава занятието на пазача и ще се съобрази с разпоредбите му. Сетне се усмихна, но усмивката излезе малко крива и тъжновата, сигурно от умората.

- Ха добра вечер!

- Окъснял си нещо. Да беше изчакал сутрината.

- Тъй стана.

- По какво насам?

- По работа. Имали сте един кладенец. За него ида.

Туй беше вярно. Лани, кога се вари ракията и двата селски казана пуфкат ден и нощ, Златен Гюро, викаха му тъй, защото, неизтрезнял, веднъж се бе халосал в отворената врата на църквата и при падането си бе докачил с глава съда с бронзовия разтвор, с който зографът боядисваше олтарните двери, та главата му остана оттогай златна, та същият тоз Златен Гюро, като докапчил второто кило първак, му дошла силата и почнал да отгриба вършините в края на двора си, да чисти, абдалът, на баира място за бостан. Хвърлял, пцувал и накрая, като разчистил всичко, отдолу се показва една темна дупка. Ама не каква да е, а иззидана, сякаш кладенец и надолу слизат вбити в камъка железни скоби, като стъпала. Златен Гюро навел лице надолу, но го вейнала такава хладовина и страшнина, че не посмял друго. Подире, през следващите дни, цялото село се извървя да гледа кладенеца, но на хората им се чинеше сякаш не е много кладенец, а нещо друго. И никой не събра куражът да стъпи вътре и да слезе надолу. Обадиха и на властта, но властта се замота, накрая дойде, погледа, рече: „У-у-у, то млого дълбоко ве!” и издаде наредба да се затрупа, че да не стане беля. Но селото не го затрупа, а го остави тъй, да го гледа и да му се чуди. Само метна отгоре чували, да не падне вътре някое я яре, я дете.

И сега човекът идеше, дето се вика, специално за кладенеца. Пазачът, като му даде да хапне хляб и сирене, му подложи едно седло под главата, че да се наспи хубаво, та утре, на бистра глава, да може да обясни на селото намерението си.

Така и стана. На сутринта пътникът се появи на площада и разказа на стареите, че е дошъл специално да разгледа кладенеца, да го разузнае и да го изследва. Те нямаха нищо против, само настояха да се подпише една диклирация, че селото в никакъв случай няма да носи отговорност при смъртен случай. Чужденецът беше готов. Писаринът произведе текста с перото, сипаха на листа отгоре пясък да дръпне мастилото и човекът се разписа със заврънкулка, което издаде, че е грамотен. После стареите наредиха да се стори тържество, за да ознаменуват трудната мисия. Свариха два казана с овнешко и привечер селото насяда на пейките под чинара, дето ставаха и сватбите, и тъжните поменувки. Чужденецът се почерпи и той и каза, че ще държи реч. Хората се заслушаха.

- Аз съм – рече чужденецът, – ергенин. Не сварих да се задомя. Не сварих да оставя следа след себе си, дето се вика, чедо да погаля. Не сварих да се запиша с кръвта си в човешката порода. И сега най-смирено ще помоля селото за следното – да ми отбере една булчица, коя да ме прибере за тая нощ. И девойка бива да е, и повтаруша. Ако изскоча жив от дупката, ще се оженя за нея ей тук, на това място. Ако не, поне да знам, че може би един деня я син, я керка, ще ме споменуват.

- Туй добре – рече онзи старей с най-дългата луличка, дето пуфкаше най-сладко – туй го разбираме. Но къде ни е гаранцията, че нещо не ни баламосваш, че не ни правиш на пукнати гърнета. Откъде да знаем ние, че не искаш само да си направиш кефа.

- Нямам друга гаранция – рече чужденецът – освен една. Да ви изкарам една песенчица.

И като извади от джоба си една лъскава хармоничка, нагласи я на устата си и я захлупи с двете си шепи, човекът засвири.

Селото се умълча. Мелодийката беше проста, но събра бързо дъха на всички в една фуния. Очите на някои блестяха. Момичките почнаха да измерват през миглите си високия стан на свиреца. Лека-полека погледите се насочиха към Грозда. Грозда беше вдовица, носеше се чисто, стъпваше бързо, и кога стъпваше, стъпките й се нареждаха в прашуляка една пред друга като опъната броеница. Говореше се туй-онуй, но никой не чуха да се похвали открито, че е налочил млякото й. Грозда изслуша песента докрай, изправи се, повдигна рамене и тръгна към къщата си. Подир нея тръгна свирецът.

На другия ден на ранина селото се събра в двора на Златен Гюро. Той самият беше избръснат и златната му глава светеше като лампа. Дойде и чужденецът, изопнат, стегнат, само очите му бяха малко подскрежени. За всеки случай направиха възли на няколко въжета, вързаха ги в едно, стегнаха човека през кръста, и той започна да слиза надолу. По едно време въжето вече се изпъна. Отдолу не се чуваше нищо. После въжето се заклати и когато го дръпнаха, тръгна свободно нагоре. Като го изтеглиха, видяха, че е прерязано.

Така завърши тази история. Всичко друго, което ще кажа тук, ще бъде измислица.

Властта все тъй се прави, че дупката е затрупана; отвреме-навреме някой дръпва чувалите и поглежда със страхопочит надолу, но отдолу вее такава хладовина и страшнина, че той бързо загърля пак отвора с чувалите и се маха.

А, да. Забравих и туй да кажа. Грозда роди. Момче. И един ден, когато момчето отрасна, селото пак чу онази мелодийка, онази проста песенчица. Видяха момчето да седи на пейките под чинара и на устата му да бляска хармоничката. Откъде беше чуло песента, как я знаеше, за туй селото нямаше никакво обяснение.

А Златен Гюро забогатя. Почна да показва дупката като природна забележителност и да къса билетчета. Докато стареите се сетиха да го таксуват, той вече се возеше в кабриолет и от тръскането бузите му под златната коса се тресяха като малеби.