Взаимният поглед

Едвин Сугарев

 

            “Окото, с което виждам Бога, е същото око, с което Бог гледа мен.”

                                                                                              Майстер Екхард

 

 

Бих искал да съм в мир със своя свят.

С всички тук, с които съм призван

да споделя една незрима територия,

която всичко с всичко засводява.

Тя няма граници и няма очертания.

Засреща се духът с реалността,

взаимно се разтапят – и остава

една жужаща, всепроникваща енергия,

която всичко тук преобразява.

 

Това е, за което казва Майстер Екхард:

да видиш Бога през това око,

с което Той те гледа. Да, взаимен

е погледът, обхождащ земните неща,

ала поникнали чрез корени дълбинни

в небето врязани. Едно са те, едно са

и капката роса, и планината синя,

и птицата, и къртът в своята къртичина,

и диамантът, и калта, обвързани чрез лотоса,

пчелата и цветът, небето и морето, но

най-вече Богът, който вглежда се в човека,

през същото око, с което сам видян е.

 

Едно са, приютени са взаимно –

човекът Бога в себе си таи,

той негов дом е – нищо, че не знае,

а Бог е неговата връзка със вселенното –

духът, осъществяващ този свят, обвързващ го

подобно кърпата над черепа на Биньо.

И тази връзка ни създава, скрепя ни, обвързва

света с блажената съдба да бъде организъм,

от който всеки тук е част, но и съдържа

в себе си духът на цялото – подобно таен код –

и става песъчинката вселена.

 

Да – долу е това, което е и горе –

това отколе казваха Упанишадите,

повториха го всичките религии,

ала докрай остана неразбрано то, освен

за блудни синове, забързано преброждащи

междата между световете – като Екхард.

Бях писал някога, че процеп е взаимното око,

сега разбирам, че неправ съм бил тогава:

не процеп – знак за равенство е то,

сакрален знак, призната идентичност:

човек живее в Бога, Бог – в човека –

и двамата взаимно обитават

обширната и тайна гранична територия

в която се размесва духът с реалността,

в която чезнат светове и нови бликват

и цялата материя танцува

под звуците на Сътворението вечно.

 

Дух и реалност казвам. Ала не

Светият дух и не реалността,

достъпна тук за сетивата прости,

градена чрез измамни кухи форми – не,

от празнота родени са и празнота са те,

това не е реалност – просто сянка е, извлечена

от словото, което всичко тук дели

и от маймунски мятащото се съзнание

което все ни казва: друг си ти, светът

е нещо външно, чуждо и различно.

Не – не това е тайната гранична територия,

а сводът, който свързва и с това

обгръща, засводява всичко тук

чрез съкровената, съпричестяваща зависимост.

 

Да, свързани сме. Ала тази свързаност не е

извадена наяве, не е осезаема, не може

в закони и матрици да се въплъти,

да се внедри в света на сметките и стоките.

Тя тайна е и трябват други сетива

да я усетиш, да я наречеш родина.

Тя се простира между тленното и вечното

и в този смисъл е гранична – но и безпределна е,

защото с тези думи назоваваме гредите,

върху които е разпънато съзнанието.

 

Обширна е граничността – и често там се губим

и пътя си обратно не намираме.

За нея писа Жоро Рупчев в една от своите поеми,

нарече я “голямата земя” – наистина, голяма е,

и тъй обширна, че съдържа в себе си смъртта –

но смърт, която част от нас е, танцуваща с живота.

Смъртта, смъртта... Защо ли се боим?

Това е старият будистки пример с океана.

Вълните в него се въздигат и почезват,

ала той винаги е там – като живота, в който

самите ние сме вълни. Въздигаме се, чезнем –

но чезнат формите; остава празнотата,

която е дъхът на битието, същността,

и също – негова потенция безкрайна.

 

Да, тук е моят дом. И твоят, братко,

все едно дали съзнаваш, или не.

Оттук започват непознатите земи,

обхождани от синовете блудни

по хаотични и заплетени пътеки.

Тук няма две и две е четири, тук всичко

е равно на безкрайност, а пък Пътят

подобен е на лентата на Мьобиус –

и уроборсосно захапва в своя край

сам своето начало. Детски стъпки встъпват

на старците в дълбоките следи. Интуитивно

се обитава тук, спонтанен всеки жест е –

премислянето в нищо не помага, утре

не съществува; вчера вече е било

и няма как да бъде променено. Само днес

е времето – бъди в часа, в мига

изцяло вникнат – и единствено тогава

живота ще усетиш. Този усет впрочем

осмисля битието, прави го красиво –

и прави ни способни да го изговорим,

да бъдем Божия език – на мирозданието словото –

защото Бог е разпилян, разпръснат, претворен,

превърнал се е в таен кълн чрез Сътворението –

посят навред. И в тебе, братко мой.

 

И този кълн кълни, размества пластове, пробива

пръстта горчива в пролетното утро.

Разблъсква мътнотата и умората – чрез него

сам себе си надмогваш, ставаш полет.

Чрез него Уитмън каза, че от нас

по-скоро се отронва всичко тук; чрез него

е кацнал гарванът на Башо върху клона;

чрез него Рьокан жали, че крадецът е забравил

луната кацнала в прозореца на пустата колиба;

чрез него всичко свято е – за Блейк и Гинсбърг;

чрез него виждаш истинското си лице

преди родителите ти да са били родени –

и чрез него

Бог вижда теб,

а ти пък виждаш Бог

с един единствен, общ,

взаимен поглед.