Партиите институции на демокрацията

Започна сезонът на партийните конгреси, конференции и събрания. Потънали всяка в своите си проблеми, едва ли обаче партиите осъзнават, в каква точно ситуация се намират.

Избирателят им даде уникален шанс да се стабилизират като стълбове на демокрацията, тъй като гласуването на изборите беше партийно; а не, както искаше президентът и различни негови приятели – за „личности”. И гласоподавателят направи много добре, тъй като си спести вкарването във властта на братя Галеви и цяла пъстра група бандити-„асорти”.

Българите препотвърдиха своето доверие в партиите като институции на демокрацията и това дава на партиите шанс, какъвто не са имали от 2001 година насам.

Партиите са в основата на модерната демокрация. Напълно е невъзможно да си представим системата на представителната демокрация – т.е. онзи начин на подредба на властта, който осигурява мир и просперитет – без съществуването на политически партии. И точно затова всеки уважаващ себе си олигарх трябва да направи всичко възможно, за да се отърве от тях.

Машината за премахване на партиите започна да работи на все по-бързи обороти в края на 20-ти век, след като на два пъти управлението на СДС беше объркало плановете на БСП и нейните приятели да прилагат любимите си схеми за плячкосване на държавата и на обществото. Целта беше да се направи така, че никога повече в страната да няма управление на СДС – или някакво подобно – което да попречи на червената олигархия да се разпорежда със страната така, както това се прави в Путинова Русия.

Отначало бе пусната в ход сложна операция, която да компрометира СДС „отгоре” – чрез твърденията, че фондацията на Елена Костова получавала солидни суми от известни международни аферисти. Трябваше да минат години, за да се разбере, че всички предоставени по случая „доказателства” са умело изработени фалшификати (случката е подробно разказана от Юрген Рот в „Новите български демони”). Но работата беше вече свършена. На СДС бе вменен облика на безпринципна и алчна групировка. Възстанови се обществената вяра в посланието, разработвано от БСП след 1989 година – „Всички (партии) са маскари”.

Въпреки това червената олигархия не можеше да спечели изборите от 2001 година – но пък дойде Симеон Втори. Неговото съобщение: „Аз не съм маскара, вервайте ми”. Най-важното, което той направи бе да убеди хората, че партиите са вредни и че е най-добре всички да се обединят и управляват „най-добрите представители на нацията”. Онова, което всички чуха от царското послание бе: да прекратим политическите противопоставяния; да гласуваме за хора, които не са политици; да се вземем всички заедно като народ и да сложим в правителството най-добрите наши специалисти; покрай тях (от нас да мине) ще сложим и някои политици, но само такива, които освен политиката могат да вършат някаква работа.

С една дума: „Долу партиите, Царя ще ни оправи...”

Дори в Узбекистан и Зимбабве има партии. Това означава, че каквито и поразии да прави управлението съществуват основите, на които може да стъпи някакво бъдещо подобрение (в Зимбабве този процес вече започва). Партии няма в страни като Саудитска Арабия, Бирма и Туркменистан.

В царското правителство намериха място и ДПС, и БСП. Сините формации останаха отвън – не на последно място, за да запазят възможността някога да бъде възстановена партийната основа на демокрацията. Но ударът върху партийната система е страхотен по своята сила. СДС тръгва по спиралата на дезинтеграцията и разцеплението, оголвайки десния фланг на политиката. Така България се лишава точно от онази политическа сила, която от 1989 година дърпа нещата към европеизиране.

Лишена от реални партии, към 2005 година страната е в спирала на „азиатизиране” на политическите нрави и на структурата на властта. Властта постепенно се извзема от БСП и ДПС, които от самия си генезис през 1990 година не са политически партии. Те не привличат гласоподаватели с идеи и програми, а ги мобилизират на основата на групова лоялност. Гласуването за тях не е израз на индивидуален избор между различни политически платформи и идеологии, а групово доказване на вярност и идентичност.

Тъй като в изостанали страни като България колективните идентичност са по-мощни мотивационни фактори от личния избор, тези партии (за разлика от десните, които зависят изцяло от личния избор на своите поддръжници) се радват на твърда, дългосрочна и консолидирана подкрепа. Това на свой ред създава идеалните условия за задържане на една и съща група на върха, за нейното постепенно развращаване (поради липсата на реален контрол) и следователно – за създаването на олигархия. Докопали се до властта през 2005 година, тези две партии-близнаци разпростират олигархичния начин на управление върху цялата страна.

За да може това положение да бъде стабилно обаче е необходимо да се направи така, че никога повече отдясно или от центъра да не се появят реални партии, които да могат да оспорят властта и начина на управление на БСП / ДПС. Затова задачата е в българската политика да бъде произведена нова „десница”, която да поеме електоралната ниша на „старата”, но инак да бъде в негласен съюз със социалистите и техните политически и икономически приятели. С тази цел група бивши съветници на Жан Виденов, заедно с близки до БСП анализатори създават партията на Ковачки ЛИДЕР, а по-късно – движение „Напред”. Други заинтересовани среди създават РЗС, която придобива „дясно” лустро през 2009 година, когато е е легитимирана като дясна формация не от кой да е, а от Консервативната партия на Великобритания (която си търси съюзници в бъдещия Европейски парламент за формиране на Консервативна фракция чрез отцепване от Европейската народна партия).

В месеците преди парламентарните избори пъзелът бе подреден така, както би го подредил самият др. Путин: силна олигархия, окопала се във властта, обградена от свои клиенти и креатури в целия политически спектър. Най-важното беше отникъде да не тръгне възраждането на партийното начало в политиката – и най-вече това да не стане отдясно. Но то започна да става с появата на Синята коалиция. Това истински уплаши червената олигархия, която хвърли неимоверни усилия (впрегна и съдебната машина) за да саботира Синята коалиция. Този опит не успя, защото обществото се бе събудило за опасностите от липса на партии, подкрепи възраждането на десницата и в крайна сметка то не бе торпилирано.

Междувременно, докато хвърляше всичките си сили да доунищожи всички останки от СДС, БСП „изтърва” ГЕРБ. Това се оказа фатално, тъй като с всичките си кусури, от самото си раждане като партия ГЕРБ свърши истински важна работа: постоянно разпространяваще съобщението, че партиите са в основата на политиката. Докато повечето от останалите партии се разпадаха на групи и отделни личности, всяка теглеща в своя си посока, а БСП и ДПС се превръщаха в олигархии, ГЕРБ настояваше за връщане към партийното начало в политиката и управлението. Само така, според ГЕРБ, може да се осъществява граждански контрол върху властта – т.е. когато партиите поемат ангажименти, които впоследствие като партии изпълняват и за които се отчитат – пак като партии, а не групи хора – се отчитат пред обществеността. Поради огромната популярност на Бойко Борисов хората чуваха това послание, колкото и – според медиите – да мразят партиите и да искат да гласуват за „личности”.

Така или инак, като резултат от възстановяването на партиите вдясно (ГЕРБ, Синята коалиция) българското общество придоби алтернатива и измете червената олигархия от властта на изборите от 2009 година. Оттук насетне важно е не само да се управлява добре и прозрачно – а да се работи по възстановяването на партийната основа на демокрацията. Ако това не бъде свършено, всеки провал на правителството на ГЕРБ би отпушил възможността червената олигархия отново да нахлуе във властта.

Стабилизирането на партиите – не само на своята, но и на останалите (без споменатите горе БСП, ДПС и пр., които не са партии) – би трябвало да е основната задача на партийните конгреси, както вдясно, така и в центъра. Дори царистите би трябвало да се замислят над това, че оставиха центъра празен; и че ако не направят нещо, той много бързо ще бъде зает от някоя креатура на БСП / ДПС (каквато, в интерес на истината, НДСВ така и не стана).

За десните би трябвало да е по-лесно да разпознаят своята задача: отново да спасяват българската демокрация от сегашни и бъдещи рискове. Те това вече са го правили и по това, дали ще могат да го направят пак, ще съдим за тяхната политическа зрялост и политическо бъдеще.

Блогът Общност на свободните хора - http://www.desnite.eu/