ДА СИ СПОМНИМ ЗА БЕЖАНЦИТЕ ОТ КОМУНИЗМА

 Едно от първите явления, с които комунизма се проявява още с появата си, е масовото бягство на милиони хора, които тази идеология не знае как да приобщи и да ги включи в живота.

Примери: Р У С И Я

Болшевишкият преврат в Русия принуждава хиляди войници от бялата гвардия постепенно да напуснат страната. Едни бягат в Турция, други в България (около 20,000), трети в Сърбия и Турция. Повечето от тези хора постепенно се прехвърлят в Западна Европа. Така в Париж можете да видите генерали да карат таксита и полковници да работят като келнери. Всеки се бори с живота както може.

Ленин и неговите комисари, обидени от все по-разочарования от болшевизма интелектуален елит, решават да отворят границите за кратко време и до 1920 година хиляди хора отново напускат Русия, включително световно известни знаменитости, между които Николай Бердяев, Сергей Булгаков, Юл Бринер, Иван Бунин, Сергей Дягильов, Жорж Баланчин, Ана Павлова, Владимир Набоков, Сергей Рахманинов, Фьодор Шаляпин, Игор Стравински, Василий Кандински, Наталия Гончарова, Игор Сикорски... Едни бягат в Европа, други в руските концесионни територии в Китай, а от там в САЩ и Канада.

Общо за около пет години от Русия изчезват (заедно с белите армии) между 900,000 и два милиона души. Някои от тия хора, съсипани от носталгия, решават наивно да се завърнат в родината си след Втората Световна война, за да попаднат в лапите на Сталин и да свършат живота си в Сибир.

Част от тая маса хора са и българите, завърнали се в отечеството си и тихомълком върнати от комунизма обратно в Русия.

Иска се въображение да си представите тази съдба!

П О Л Ш А

Най-тежкият пример е Полша. Подялбата на страната между Хитлер и Сталин хвърля милиони поляци на произвола. В сталинския СССР буквално нахлуват около един и половина милиона поляци ( включително жени, деца и старци) да намерят пътя си на изток към Иран и Индия, а след това към Англия, САЩ, Австралия и Канада. За тия хора няма дори и елементарна помощ. Прехранват се с просия и както могат. Така и много от тях измират по дългия път, особено децата – от глад и болести. Поляците обаче са издръжливи хора. Те са третия най многоброен контингент във Втората Световна Война след САЩ и Великобритания с огромен принос по всички фронтове срещу нацизма. Хиляди поляци участват и в червената армия, без изобщо техния огромен дял във войната да бъде отбелязан от сталинизма. Сталин мрази поляците, защото Полша е първата страна, която нанася унизителна победа над болшевишката армия, тръгнала да завоюва Варшава.

Общият брой на поляците, напуснали по един или друг начин страната до 1982 година, е 577, 000.

У Н Г А Р И Я

Унгарските възстаници в 1956 година се бият упорито и с отчаяние срещу съветската армия.  СССР понася в боевете в Будапеща 700 убити червеноармейци; 171,000 унгарци напускат страната към Австрия и 20,000 към Югославия, много от които след това са приети в САЩ, Канада и Австралия.

Унгарците и досега наричат себе си на Запад  “freedom fighters”, тоест борци за свобода. Днес са позабравени големите лагери за бежанци, действащи в Австрия и Западна Германия, където бежанците получават подслон и са процесирани за следващата си дестинация.

Въстанието в Унгария е последвано от масови репресии, разпити и изселвания. Желязната завеса отново се спуска между  соц-лагера и Западна Европа. До 1982 година страната напускат още 132,000.

Г Д Р (Германска Демократична Република).

Голямото бягство от комунизма в тази изкуствена територия започва в 1950 година когато 197,000 източно-европейци напускат руската зона и търсят убежище на Запад. В 1951 техният брой е 165,000, в 1952 е 182 хиляди, а в 1953 е 331 хиляди. Една от причините за огромния брой през 1953 е страха от съветизация и увеличаващата се параноична агресивност на Сталин. Любопитното в тая статистика е че в тия огромни тълпи бежанци има много бежанци от всички останали източно-европейски страни, включително българи и румънци.

В опити да се прехвърлят на Запад на берлинската стена загиват около 500 души, разстреляни от граничните войски на ГДР. Въпреки това източно-германците правят опити да бягат по всякакъв начин: те копаят тунели под стената, опъват въжета мужду сградите от източната и западната страна, летят с аматьорски направени самолетчета или опитват през българската граница, дори завързани на надувни дюшеци и оставени на произвола на теченията и очакващи да ги завлечат в Турция.

До 1982 година общият брой на напусналите страната е 3, 365,000, повечето от които преди издигането на берлинската стена.

Ю Г О С Л А В И Я

Началното бягство от комунистическа  Югославия започва от пограничните с Италия територии, чието население е смесено. Победената във войната Италия приема около 250,000 италианци от хърватските градове, между които няколко хиляди хърватски антикомунисти. Италианците бягат, защото са подложени на репресии и произвол от новата комунистическа власт, която по тоя начин прочиства етнически района.

Националистичната карта, която Тито разиграва, се оказва най-удобното средство за поддържане на известно единство в малката комунистическа империя на този диктатор. Той също така умело се възползва от конфликта си със Сталин и симпатиите на Запада към него като праща в продължение на 25 години около 250,000 така наречени “gast arbeiters” на работа в Западна Германия. Наричат ги «легалните бежанци». По тоя начин Тито помага на икономиката на съсипаните от войната югославски републики и успява да се отърве от сталинската заплаха.

Ч Е Х О С Л О В А К И Я

Първото голямо бягство от Чехословакия става в 1948 години след комунистическия преврат в страната. На Запад изчезват около 40,000 души. За следващите двадесет години чехите бягат по около 1,000 души годишно.

Двеста хиляди чехи и словаци бягат на Запад през 1968 година преди навлизането на Съветските войски в Чехословакия.

Б Ъ Л Г А Р И Я

По официална статистика страната са напуснали 431,000 души, 300,000 от които турци по съглашения между българския комунистически режим и Турция. Разликата между двете бройки е любопитен факт: България напускат (легално и нелегално) не само българските турци, но българи, помаци, арменци, евреи, гърци и други народности. Особено голям е броят на хора от пограничните райони, познаващи местностите, преди страната да бъде обградена като затвор по съветски пример. Бягствата обаче продължават и след това.

Р У М Ъ Н И Я

Напусналите или избягали на Запад румънци до 1982 година са 420,000, много от които са етнически немци.

А Л Б А Н И Я

Случаят с Албания е любопитен, тъй като няма буквално никаква информация за бегълци. Страната в ония години обаче е известна като «европейската Северна Корея» с антисъветска и маоистка ориентация – капсулиран във времето музеен пример на комунистическо мракобесие. До днес никой не знае колко хора са избягали от Албания или колко са правили опит да бягат. Приблизителната бройка е някъде около 1,000.

---------------------------------------

Сухите цифри на тези статистики за бегълците от социалистическия лагер обаче не споменават точно истинската цена на това явление. От комунизма бягат както отделни личности, така и цели туристически групи или спортни отбори, знаменитости, музиканти, технически специалисти, писатели, генерали, разузнавачи, военни летци заедно със самолетите си, висши политици и кагебисти... Още от шейсетте години на миналия век на Запад се появява понятието “brain drain”,  тоест «изтичане на мозъци». Така за десетки години  соц-лагера губи най-ценното, което има – своя човешки потенциал. Официалната информация за това невероятно масово и непрекъснато бягство от комунизма е все още скрита в архивите на бившата Държавна Сигурност.

Още в 1958 година, тоест малко преди издигането на берлинската стена, Юри Андропов, тогава отговорен за отношенията между компартиите на социалистическия лагер, предупреждава в специално писмо, че «изтичането на интелигенция към западния свят е достигнало критични размери».

Комунизмът, и по-специално съветския комунизъм, не знае какво да прави, тъй като се вижда, че това е явна антикомунистическа демонстрация срещу живота в комунистическия рай. С други думи, това е пълен провал на комунистическата пропаганда и неспособността  й да го преодолее. Недоволството сред населението расте и към годините на така наречената «перестройка» комунистическите власти прибягват до нов трик – за да се отърват от недоволни «елементи» в обществото те започват да пускат определени хора на Запад с билети само за отиване, тоест «ти си нежелан, заминавай и не се връщай».

Когато и тая тактика не проработва и самият комунизъм се проваля, опасността от насилия срещу самите комунисти ги принуждава най-после да отворят границите. Така стигаме до последния резултат от комунистическия режим: масово преселване  на Запад на всеки, който може да търси прехраната си в чужбина. Такава маса хора бяха огромна опасност за самото физическо съществуване на комунистите.Този престъпен режим знаеше много добре, че не беше в състояние да осигури нормален човешки живот на българите. За цялото си съществуване българските комунисти са поставяли на първо място интересите на Русия, без да зачитат българите като нация. В края на краищата тая подла стратегия стана причина за тотален етнически срив, какъвто страната не познава за цялата си история. Без нормален прираст днес се говори  дори за изчезването на българската нация.

Така хилядите българи (както и милионите икономически емигранти от соц-лагера) останаха на благоволението на западно-европейските държави и Америка. И Западът наистина отвори вратите си за тези милиони жадни за нормален живот хора.

В контекста на вълната от бежанци от Африка и Азия към Европа, днешната българска власт пробутва пред света една доста жалка философия, а именно че България е бедна и не й трябват бежанци. Животът обаче не търпи жалки философии и има нужда от човечност и състрадание. За всичките години от Втората Световна война до днес на преден план изпъква огромната роля на филантропичните и благотворителни (европейски и американски) организации (да не говорим за църквите), без които всяко правителство на Запад би било безпомощно за справяне с милиони преселници и бежанци, за тяхното настаняване, прехрана и медицинска помощ.

Както винаги, животът се променя буквално всеки ден и никой не би посмял да каже накъде ще задуха вятъра. В тоя смисъл малко повече съчувствие би издигнало нацията на по-високо морално ниво. Така поне би трябвало да ни учи наследството от тоталитаризма, чийто портрет на България като руски лакей още не е избледнял в очите на външния свят.