Свободата днес и тук 02 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Митът за Дядо Иван и братската любов

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Виолета Радева, Фактор

В българското народно съзнание устойчиво съжителстват два образа: на митичния Дядо Иван, който ще дойде, ще се сбие с турския султан и ще ни освободи; на Сибирската мечка, която, сграбчи ли те с хищните си лапи, ще те разкъса и изяде до костица.

И двата образа описват една и съща реалност – руската самодържавна, болшевишка, или путинова империя. Метафори на една единствена същност, Дядо Иван и Сибирската мечка са в непрекъснато противоборство от три века.

От това в кой от двата образа ще припознаят Русия, българите се делят на фили и фоби, които непримиримо враждуват не от възкръсването на съвременната българска държава, а отчетливо още от втората половина на 18 век.

Тази вражда не е спряла до днес и нейните последици са дълбоко разединеното ни общество, противоречивите сигнали, които държавата България изпраща към света, неспособността ни да се сплотим около обща цел, към която да се стремим с обединени усилия.

В последно време проруско-съветските импулси сред подвластните на мита за Дядо Иван се изявяват в уродлив и твърде тревожен вид. Из осеяната с руски и съветски паметници България, смазали нейната снага и психиката на народа й, днес, четвърт век след излизането ни от орбитата на СССР /Съвета за икономическа взаимопомощ – СИВ и Варшавския договор/, след скъсването ни уж с комунизма и болшевишките блянове за световна пролетарска диктатура, един след друг, като бурени след дъжд, никнат паметници на съветски генерали, донесли болшевишко-руското поробване на България – Жуков, Толбухин.

Появяват се бюстове на сатрапа Сталин – крещящ факт за ресталинизацията на путинова Русия, по която се прехласват агентите на КГБ у нас. Към уродливите Альошковци в най-големите ни градове и хилядите още по-нескопосни паметници на съветската окупация, които кой знае защо уж антитоталитарното ни общество малодушно търпи, се добавят нови и нови знаци на продължаващата вече великоруска окупация.

Като че ли е малък позор най-голямата църква на Балканския полуостров и катедрален храм на София да носи името на руски разбойник. Като че ли не е гавра над уж европейска и демократична България, в центъра на нейната столица да се издига най-високият български паметник на съветския окупатор, размахал заканително шпагин, та към този позор и тази гавра непрекъснато се прибавят нови и нови знаци за несвършващото се московско явно или подмолно господство!

И нека да спрат лъжите, че ни били „освободили” от „фашизма”, какъвто в България не е имало! Или че били си пролели кръвта заради „братята” славяни!

Обвиненията във „филство” или „фобство” почти винаги преминават в ругателства. Заради обективната истина ще отбележа, че гласът на „дядоиванфилите” е гръмогласен, войнствен и нетърпящ възражения. Обикновените им оръжия са голословните обвинения и приковаването на позорния стълб с надпис „неблагодарност” /когато са най-миролюбиво настроени, иначе прочистват българската земя от „фобите” с куршуми, бомби, камъни, колове, мотики и свине/.

„Дядоиванфилите” владеят почти всички средства за въздействие

върху средностатистическия български гражданин: телевизии, вестници, списания, училища, висши учебни заведения, БАН, както и материалните богатства на България. Те са в политиката. Обсебили са с много малко изключения науката. Владеят сферата на изкуствата. Големите издателства са в техни ръце.

Техни са фондовете за подпомагане на културата. Контролират фондациите. Оглавяват журитата на всевъзможни конкурси. Те са авторите на учебници и помагала. Те раздават премии, поощряват, облагодетелстват. Определят стратегическите насоки на развитие.

Държат банките и всички лостове за въздействие върху икономиката. Пазят всячески интересите не на България и на българите, а на Русия и на православно-великоруския шовинизъм. Целенасочено развращават подрастващите поколения с ерзаци във всичко и с откровени лъжи и дезинформация.

Тъй наречените „фоби”, които не получават от Русия нито пари, нито заповеди са шепа хора, разпръснати тук-там, чийто глас бива постоянно заглушаван, задушаван, подменян от майсторите на мимикрията и техните клакьори.

Опитите да се дискутира с факти и документи „дядоиванфилите” подменят с истерично врещене за поруганите „светини”, за „ревизионизъм”, за подмяна на „ценностите”. Дори когато в очите на такива хора завреш голите факти и цитираш автентичното слово на някой техен кумир, те не обсъждат тези факти и думи, а те наричат „ненормалник”, „глупак”, „крава”, „сульо и пульо”, „парцал”. Защото за тях не Истината е ценност, а Лъжата!

За тези хора няма нищо смущаващо например в един факт със седемгодишна давност - не толкова далече във времето, за да са го забравили, а той е, че 2008 година, когато се навършиха 130 години от края на руско-турската война от 1877-1878 г., в резултат на която българите се оказаха разкъсани на пет части и с обособени две административни единици –Княжество България и Източна Румелия, беше под знака на руската култура.

В плътната сянка на целогодишно шумно рекламирани и скъпи прояви по този повод отмина почти незабелязана стогодишнината от обявяването на независимостта на България – събитие, което по своята значимост и стойност трябваше да бъде в центъра на общественото внимание и нему да бъде посветена цялата 2008 година!

На русофилите, получаващи ерекция само при споменаването на думата Кремъл, не им стигнаха триста шейсет и петте дни на 2008 г., но и празничния новогодишен концерт на 1 януари 2009 г. беше отново посветен на Русия.

Малкото изброени всекидневни факти, очертаващи рамката на политическите, икономически и духовни процеси, формиращи настоящето и бъдещето на България, са достатъчно тревожен сигнал, струва ми се, налагащ необходимостта от постоянен обществен дебат за измеренията и за последиците на т.нар. славянофилство, на родното „дядоиванфилство”, както и да се разяснява същността на тъй наречената „руска идея”, от чието осъществяване Кремъл никога не се е отказвал, не се отказва и няма изгледи скоро да се откаже.

Има непреодоляна тенденция в най-широки слоеве да се загърбва миналото, подчертано нежелание то да се анализра и осмисля. Растат поколения от лотофаги, за които е без значение какво са преживели предците им и следователно не могат да знаят какви са поуките от историческия им опит. По тази причина те са осъдени да повтарят старите грешки, да се въртят в омагьосан кръг и да живеят в едно несвършващо минало.

Цял век руските болшевици и българските им епигони се кълняха във вярност на Маркс и съратника му Енгелс. Произведенията им се превеждаха, печатаха, допечатваха, издаваха и преиздаваха пет, десет, петдесет, сто пъти в джобен формат, в луксозни томове, като „избрано” и като „събрано” на десетки езици и наречия, в милионни тиражи. Планини от „трудове”, Еверест от книги.

Но...тълмачите на класиците бяха преди всичко съветски граждани. Марксистите от останалите лагерни територии старателно повтаряха казаното от съветските „братя”. А те подхождаха избирателно към наследството на „класиците”. Звучи кощунствено. Прилича на долна клевета, на измислица. Но не е!

Ленин и Сталин изграждат болшевишката империя СССР върху основите на Руската империя

и продължават вековната традиция завладените с насилие и безкрайни изтребителни войни народи да бъдат русифицирани. Следователно Русия и всичко руско се превръща в непреходна ценност не само за етническия руснак, а за всеки комунист, независимо от етническия му произход. Добре известни са ни примерите със съветските граждани Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Павлов, Димитър Станишев и стотици други .

За беда обаче класиците имат негативно отношение към Русия. Нещо повече, за тях Русия е „най-главната крепост” на европейската реакция. Истинският агресор, постоянният подпалвач на войни в Европа според Маркс и Енгелс е Русия, чиято цел е завоюването на все нови и нови земи, експанзия във всички посоки, неприкрит апетит за завладяване на Босфора и Дарданелите.

По тази причина маркс-ленинците се правеха на слепи и глухи по отношение мнението на учителите си за „родината на световния социализъм”. Така за статията на Фридрих Енгелс „Външната политика на Руското царство”, писана през 1889 г., никой не обелваше зъб.

Когато съветският ботуш стъпи в България, окупира я и постави чрез воененпреврат марионетно правителство от свои агенти и съветски граждани, СССР вече е прегърнал открито целите, начертани още от Иван Грозни. Сталин се идентифицира с царя-убиец.

По негова повеля и с негова благословия историци и писатели започват да възвеличават и прославят завоевателната политика на Петър Първи и на Екатерина Втора. Защото, както убедително доказа в книгите си Виктор Суворов, Сталин се готви за мащабна война, след която цяла Европа да се превърне в руска провинция, в европейски ГУЛАГ. Партийните академици пренаписват историята на Русия.

Така след 9 септември 1944 г. сред българските болшевици настъпва известно объркване, но то скоро бива преодоляно. А объркването идва от факта, че освен Маркс и Енгелс, срещу експанзионистичната, агресивна руска политика са писали многократно и аргументирано самите вождове и „учители” на родните маркс-ленинци – Димитър Благоев, Васил Коларов, Кръстю Раковски.

Техните филипики срещу Русия бяха забравени, книгите, където разобличават завоевателната и асимилационна политика на северната империя бяха покрити в разни специални и недостъпни за обикновените читатели фондове на библиотеките и настъпи епохата на подправяне и изопачаване на истината. Освен историята на руско-съветската империя, преправена в духа на новата доктрина за глобалната пролетарска революция и налагането на болшевишката диктатура в световен мащаб с команден център Кремъл, беше преправена, преиначена и пренаписана и историята на България.

За да осъзнаем трезво както нашето минало, така и своето бъдеще, ще трябва не да повтаряме до втръсване банализираните версии на българската история, често драстично разминаващи се с фактите и историческите извори, а да се върнем с непредубеден поглед назад към корените на националната съдба, формирана от кръстосаното влияние на външни и вътрешни фактори.

Една от отправните точки за изясняване на българското историческо битие, особено от Възраждането до днес, е посочената статия на Енгелс, представяща по същество трети, външен на отношенията Русия – България поглед върху формирането и характера на руската политика в Европа и в Азия.

Какъв е патосът на спомената статия от 1889 година?

Още в увода Енгелс отбелязва: „...царска Русия с непрекъснатата си намеса в западните работи спира и изкривява нормалния ход на развитие и прави това с цел да се сдобие с такова неограничено положение, което би ѝ осигурила господството над Европа...”

За него е очевидна пълната некадърност на царското руско правителство да направи нещо полезно, нещо разумно за народа си. Същото обаче не може да се каже за руските дипломати, които той определя като нов езуитски орден, „достатъчно могъщ, за да може да се наложи, да премахне от пътя си даже царските прищевки”.

Парадоксалната особеност на този зловещ орден е, че набира членове предимно сред продажни чужденци, например като германците Неселроде и Ливен, и корсиканеца Поцо ди Борго. Чужденка е и самата му основателка – германската принцеса София Августа Анхалт-Цербст, наречена в Русия Екатерина.

Честолюбиви и безскрупулни авантюристи и въжеиграчи, те правят възможното империята да „пренесе руските граници от Днепър и Двина зад Висла, към Прут, Дунав и Черно море; от Дон и Волга зад Кавказ, към изворите на Оксус и Яксарт”. Оръжията на тази безсъвестна, но „даровита шайка” /по определението на Енгелс/, са тайните убийства, подкупите, всякакви низости, измените.

За да владее нарасналата като туморно образувание държава, шайкаджиите се възползват от един неоспорен от никого факт: населението на чудовищната империя се намира в състояние на „най-пълен умствен застой” /Енгелс/ и му липсва всякаква инициатива. Този особен биологичен материал е толкова покорен и търпелив, че понася всякакви издевателства. При това, подчертава Енгелс, империята е „поради липсата на пътища, поради огромната си площ и поради бедността си почти съвършено неуязвима за който и да е външен противник”.

От друга страна, петербургската дипломация предпочита да провокира несъгласията между европейските държави,

да ги насъсква една срещу друга и като експлоатира враждата им,

осигурява успеха на руската завоевателна политика. Отслабването на Османската империя, особено видимо през втората половина на 18 век, разпалва неутолимия апетит на Русия към наследството на турските султани. Започналите вълнения на християнското население на Балканския полуостров са добре дошъл повод за нея да протръби, че тя, само тя може да защитава „угнетеното православие и поробеното славянство”.

Истинският мотив, обаче, е твърде далече от всякаква „безкористност” и няма нищо общо с милозливите и обилно парфюмирани вопли на скучаещите придворни дами, които гъделичкат раздразнените си нерви с разкази за ужаса на османското господство.

„На юг от Кавказ под турско владичество се намираха Армения и други малки християнски земи, които даваха на Русия прекрасен предлог да се яви и тук като „освободителка” – обобщава Енгелс и добавя, че завладяването на Цариград от руснаците ще им осигури господство над Черно море, Мала Азия и Балканския полуостров.

Всичките си войни против Турция Русия обявява във време, когато западната ѝ граница е мирна, а Европа е ангажирана с някакви дребни свои свади. Безскрупулната Екатерина Втора води две такива войни и при първата завоюва Азовско море и спечелва уж „независимостта” на Крим, който само четири години по-късно вече е руска провинция. Втората война отмества границите на Русия от река Буг до Днестър. Двата пъти руски агенти подтикват гърците да въстанат, но, постигайки целите си, северната империя ги изоставя на произвола на съдбата, тоест на турския произвол.

Другата неизменна плячка за поглъщане е Полша, систематично разорявана и превръщана в кървави късове още от времето на Петър Първи. А зад Полша богатствата на германските князе и на бюргерските градове неустоимо привличат руските велможи и самодържци. Като проследява интригите на руската дипломация и подпалваните от нея войни, Енгелс очертава характера и коварството на Руската империя, прикривани с благовидни фрази и лозунги.

Анализът му не подминава и войната от 1877-1878 година. Враждата между Франция и Германия заради Елзас и Лотарингия позволява на Русия да ги държи в зависимост и благоприятства за нов неин поход към Цариград. За повод е използвано Априлското въстание от 1876 г. в България.

„След продължителни боеве – пише Енгелс, - през януари 1878 г. русите дойдоха чак до вратите на турската столица, но внезапната поява в Босфора на четири английски броненосеца принуди победителите да се спрат пред кубетата на „Света София” и да представят за корекции Сан-Стефанския си договор пред европейския конгрес”.

Въпреки това отстъпление от прага на почти завоюванияЦариград, по преценка на Енгелс Русия приключва войната с огромен успех. Румъния, Сърбия и Черна гора стават нейни длъжници заради уголемяването на териториите си и фактическото освобождаване от турска зависимост. Балканите са отнети от ръцете на Османската империя. Княжество България и Източна Румелия, останали формално васални на Турция, в действителност стават васали на Русия. Тя си е върнала изгубената през 1856 г. част от Бесарабия и е спечелила нови територии в Армения.

На Турция са наложени баснословни контрибуции, а териториално е почти изтикана от Европа. Обезкръвена и материално изтощена, тя изпада, както подчертава Енгелс, „в такава пълна зависимост, че стана, според съвършено вярната руска забележка, само временна пазителка на Босфора и Дарданелите за Русия”. След края на войната от 1877-1878 г. изглежда е само въпрос на време преялата с територии и народи империя да посегне към Цариград.

Анализът на Енгелс не може да подмине обаче един факт, към който и той, и приятелят му Маркс имат пристрастно отношение – европейските народи все по-активно се намесват в съдбините си. Либералните и социалдемократически идеи намират почва за развитие. По тази причина той вярва, че на дневен ред е руска революция, която ще премахне царския абсолютизъм.

Тук е мястото да се отбележи, че според него тази революция в никакъв случай няма да е пролетарска, а в съгласие с теорията, която са развили заедно с Маркс, буржоазно-демократична. Защото двамата са убедени, че пролетарска революция и установяване на комунизъм може да има САМО в най-напредналите и богати капиталистически държави, изчерпали ресурса за своето по-нататъшно развитие по капиталистически път.

Къде са можели да предположат , че ще се яви в дебрите на тъмната Русия един демон с азиатски дръпнати оченца и сифилистичен мозък, който с шайката си ще помете едва стъпилата на конституционни релси либерална руска буржоазия.

Три десетилетия по-рано Енгелс не може да предвиди това бъдеще. Свидетел е обаче на друг феномен:

„Освободените българи, които изпитаха всички прелести на изпратените им царски агенти – пише той, - се наситиха до гуша от такова освобождение. Още не са отрезвели само сърбите и особено гърците, които не се намират на прекия път към Константинопол”. /Sic!/

Важна фраза! Точен извод. Добре е да го запомним. Събитията в южната ни съседка, особено в последните две години, са доказателство за неговата истинност. Енгелс прави още един извод, актуален и днес, а той е, че Русия винаги е прикривала „плановете си за всемирно господство с фрази за тяхното освобождение” /на народите, разположени между Карпатите и Егейско море – бел. моя/.

За изминалите повече от 125 години след написването на тази статия колко още необорими факти се натрупаха, разкриващи неизменния характер на руската външна политика и нейната несекваща агресивност. Но завързаните на Кремълската ясла български граждани с руско самосъзнание запушват ушите си и затварят очите си, за да не чуват гласа на истината и да не виждат очевадните факти.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional