Москва използва пасивността на САЩ

Не се изисква особено мощен стратегически ум, за да се направи заключението, че най-добрият вариант за регулиране на кризата в и около Сирия е партньорството между САЩ и Русия.

За съжаление, бе пропуснато твърде много време и се натрупаха последствия от липсата на решителност този кръг от проблеми да бъде решаван конструктивно.

Предпазливата и почти изолационистка политика на администрацията на президента Обама в региона доведе до отваряне на разрастващ се вакуум на властта и сигурността в Ирак и Сирия.

В този вакуум навлязоха преследвайки интересите си повечето регионални сили - Иран, Турция, Саудитска Арабия... Израел стои настрана в една относителна безопасност, генерирана от конфликтите между основните му противници.

Включиха се локално и регионално действащи групировки, включително Ислямска държава - ИД, фракциите на Ал Кайда, Хизбула и редица други, възникнали като подставени структури местни въоръжени шайки.

Не е учудващо, че Путин пожела да се възползва от ситуацията - по-скоро е странно, че го направи чак сега. Може би защото собствено военните цели на руската интервенция са ограничени - да съхрани и стабилизира режима на Асад върху крайбрежната ивица сирийска територия и с това да съхрани руската военна база там. Но Путин преследва много по-мащабни пропагандни и политически цели с намесата си в Сирия.

Кремъл вече сериозно претендира за това, че Русия се е завърнала като световна сила на сцената. Това укрепва властта на Путин след провала на кампанията срещу Украйна и след кризата на руската икономика вследствие на санкциите, наложени във връзка с украинската криза.

В Сирия Путин се изправя срещу силни противници - както на Запад, така и в сунитския ислямски свят, но за сметка на това придобива и силни съюзници, и престиж на защитник на местното население от главорезите на ИД и другите ислямистки групировки, и практическо осъществяване на военнополитическия съюз с Иран и Китай.

На този етап Путин не рискува кой знае какво. Основен ефект на руската военна намеса ще бъде увеличаване на напрежението в Сирия и Ирак, засилване на военното противопоставяне и - не дай Боже - отприщването на нова бежанска вълна към Европа.

Нарастващата дестабилизация на Европа ще бъде бонус-ефект за Путин от неговата сирийска кампания. Една нова бежанска криза на ЕС ще донесе допълнителни възможности за Кремъл да засили пропагандната война срещу Европа, да дестабилизира източните европейски общества и да жъне лесни победи в завръщането на руската репресивна сила в страните от бившия Източен блок.

Този разказ може да бъде много дълъг, а сюжетът му - все по-трагичен. Ключовото понятие тук е вакуум на властта и сигурността, генериран от изолационизма на Вашингтон и безпомощността на ЕС.

Време е за стратегическа решителност - по възможност в посока партньорство. Но в отношенията между държавите партньорството е функция от потенциала и видимата решимост да упражниш сила, когато е необходимо.