Софийският университет като барон Мюнхаузен

Неотдавна QS World University Rankings изхвърли Софийския университет "Св. Климент Охридски" от класацията на първите 700 университета. Същевременно става известно, че висшето училище дължи на държавата към 45 милиона лева. Кризата в университета се развива едновремено в няколко посоки и носи сериозни рискове за функционирането на институцията. Обединени от идеята, че СУ се нуждае от дълока промяна в управлението си, икономисти, бивши членове на настоятелството, социолози, образователни експерти, обсъждат възможностите за решаване на тежките проблеми. Дискусията е организирана по граждански път, но главно от преподаватели на катедрата "Социология" на университета. "Дневник" помества днес мнението на доц. д-р Таня Чавдарова. Мнението е лично и не ангажира катедрата.

Университетът сам по себе си не е икономически феномен, но по думите на Макс Вебер е икономически обусловена организация. Той не може да изпълнява добре образователните и научните си цели, ако неговите финанси и администрация не се управляват професионално. Тъкмо този момент с професионалното управление - защо ли? - у нас особено трудно се разбира.

Ректорът по дефиниция е "пръв сред равни". Като всички останали и той се е специализирал в преподаване и в научни изследвания. Ролята му изисква стратегическо мислене за развитие на адекватна за времето и обстоятелствата образователна и научна политика, а защо не и прогностични и визионерски способности. В това той задължително трябва да е професионалист. Защо обаче да очакваме, че ректорът ще е способен на професионално управление на хора и пари? Безспорно богат опит се натрупва при работата по проекти, ръководството на катедра и факултет, но той е несравним с ръководството на тежка и голяма организация като университетската. Както при всяка друга дейност, някои се оказват по-талантливи, други – не толкова. Не бива да разчитаме единствено на самородния талант на ректора, а на доказани професионални способности за финансово-административно управление на университет. Нищо обаче от специализацията на един университетски преподавател не предполага автоматично притежаване на мениджърски капацитет.

Ето защо в свят, който зачита професионализма, още през ХІХ век е започнало да се утвърждава

разделението на труда между ректор и финансово-административен директор

или мениджър на университета. Националните традиции са закрепили най-разнообразни наименования за позицията директор, например в немскоезичния свят той обикновено се нарича Kanzler, в англосаксонския – provost, pro-vice-chancellor, deputy vice-chancellor, chief academic officer. Разбира се, има различия в обема и съдържанието на конкретните функции, начина на избиране, мандатността и др. Основата обаче е сходна – директорът е ръководител на административния (ненаучния) персонал и отговаря за финансите (бюджета, имуществото, правните и други административни задачи) и е втори по ранг след ректора.

Директорът ръководи централната университетска администрация с типичните за нея отдели: "Финансов", "Правен", "Учебен", "Стопански", "Международен", "Научна и проектна дейност", "Личен състав" и др. Той е член на кабинета на ректора заедно със заместниците му. В областта на финансово-административното управление директорът има право на вето срещу решения на ректора или заместниците му, които според него противоречат на закона или на ефективното стопанисване. Той се избира от академическия съвет на университета с мандат от поне 8 години, с възможност за преизбиране, което позволява приемственост в управлението. При държавните университети се изисква одобрение на избора от представители на държавното управление. Държавата трябва да има начин да контролира изразходването на отпусканите от нея бюджетни средства, без да накърнява университетската автономия.

Според мен е наложително СУ да осъществи

административна реформа

която да следва принципа на разделение между директор и ректор, между финансово-административен и образователно-научен мениджмънт като две самостоятелни функционални области. Техните основни отговорности и механизми за отзоваване трябва да са юридически оформени и нормативно регулирани чрез правилника на университета. Позицията директор се заема след конкурс и е с мандат от поне 8–10 години. Ректорът и директорът се отчитат всяка година пред общото събрание и отчетите се публикуват на интранет страницата му.

Директорът трябва е начело на университетската администрация. Той се занимава с планиране и контролиране на бюджета, управление на дълготрайните активи, вкл. поддръжка на многобройните имоти на университета, както и с особено болезнената тема за електронизация на документооборота. Като член на ректорското ръководство той участва в изготвянето на образователни и научни стратегии и контрола върху осъществяването им. Директорът трябва да има право на вето при споменатите случаи.

Тогава ректорът ще може да се съсредоточи върху съществуващите многобройни проблеми с образователно-научния мениджмънт и най-вече с необходимостта далеч по-плътно да се отчитат потребностите на студентите, работодателите, държавата. СУ за съжаление е все още твърде безразличен към електронните форми на обучение (дистанционно обучение), продължаващото учене, обучението на английски език. Организацията на международната проектна дейност, както и ред други неща в университета се крепят на индивидуална, а не на институционална енергия. Преподаватели и изследователи се атестират проформа, без никакъв ефект върху мотивацията им. Тук не претендирам за изчерпателност – образователно-научните проблеми са отделна и много голяма тема.

Възможно ли е такова професионално разделение на труда да се осъществи в СУ? Ще може ли ректорът да се откаже от част от властта, ще бъдат ли преподавателите достатъчно единни и настойчиви, за да променят правилника? Досущ като барон Мюнхаузен университетът трябва сам да се изтегли за косата от дълбокото зловонно блато, в което бе натикан за 25 години на повече или по-малко лошо държавно и вътреуниверситетско управление. Тези години създадоха порочна инерция, трайно установиха мъртво равновесие на интереси, което не стимулира промяна.

Днешният финансов колапс на университета е като огромен камък, хвърлен в блатото. Следващият още по-голям камък трябва да бъде

пълният управленски одит

който да изясни причините за катастрофата и даде шанс на новото ръководство да стъпи на здрава и информирана основа. Вероятно университетското настоятелство трябва да инициира създаването на фонд, който да набере необходимите за одита средства. Също и министерството на образованието трябва най-накрая да намери политическа воля за промяна в Закона за висшето образование, която да направи длъжността "Финансово-административен директор" неизбежна за държавните университети в България. Това не е панацея, но ще помогне, особено ако не се забравя, че дяволът е в детайлите.