Конфедерация като в Босна може да е единствената крехка надежда за Сирия

Началото на октомври определено ще остане в аналите на международната политика. Точно когато Западът си мислеше, че и без това има предостатъчно проблеми с Москва - най-вече заради Украйна - президентът Владимир Путин изпрати армията си в Сирия.

Той дръзко заяви на ООН и на президента Барак Обама, че е там да помага в борбата с "Ислямска държава". След което руските военни започнаха да атакуват умерената опозиция в Сирия, която американците опитваха да обучат и въоръжат.

Само каква бъркотия!

Истинската цел на Путин в Сирия почти сигурно не е борбата с "Ислямска държава". Водещата му цел, както си личи от първоначалните бомбардировки, е да укрепи разклатения режим на Башар ал Асад като атакува бунтовниците в близост до крепостите на "Ислямска държава", независимо, че те са относително умерени и не са обвързани с тази групировка или с Фронта "Нусра", произлязъл от структурите на "Ал Кайда". Путин иска да защити собствените си подставени лица, да съхрани руския достъп до военноморската база Тартус в Средиземно море и да унижи САЩ като демонстрира глобалния размах на Русия.

Макар несъмнено Путин да има притеснения за "Ислямска държава", най-вероятно той ще остави други да се оправят с този проблем. Изглежда за него почти няма значение, че Асад е отговорен за избиването на повечето от 250 000 сирийци, загинали до днес в гражданската война и че предизвика основните масови разселвания и бежански потоци. По всеки повод Путин обвинява американската наивност за факта, че тази война продължава повече от четири и половина трагични години.

Въпреки това цинизмът на Путин за този конфликт може да не провали руско-американско сътрудничество за практичните стъпки, които предстоят. Ако международната общност си представи и след това опита да създаде някакъв вид бъдеща хлабава конфедерация в Сирия, възможно е американските и руските интереси частично да съвпадат.

Американските интереси в Сирия са ограничени. Вашингтон иска да победи "Ислямска държава" и в крайна сметка да отстрани Асад от властта в Дамаск, докато в същото време се опита да овладее колкото може по-бързо хуманитарната катастрофа, разкъсваща тази страна.

Руските интереси частично се покриват с това. Путин иска "Ислямска държава" да бъде ограничена преди нейните разклонения да се появят в Москва, както е ставало с предишни мюсюлмански групировки. Освен това той иска да използва руските лостове и влияние на близкоизточната сцена по начин, който подсилва националната гордост - неговата и на народа му.

За да намери общи интереси с Русия, Вашингтон трябва да има предвид модела на Босна, изработен в края на ожесточения балкански конфликт през 90-те години. В споразумението от 1995 г. бе създадено едно слабо централно правителство, което да надзирава функционирането на три зони със сравнително широка автономия.

По сходен начин една бъдеща Сирия би могла за бъде конфедерация на няколко сектора: един предимно алауитски (сектата на Асад) по средиземноморския бряг; втори кюрдски по северния и североизточен коридор близо до границата с Турция; трети - основно в ръцете на друзите в Югозападна Сирия; четвърти, съставен предимно от сунитски мюсюлмани и една централна зона от смесени групи в пояса между Дамаск и Алепо, където е събрана основната част от населението на страната. Последната спомената зона ще е трудно да бъде стабилизирана, но за останалите тази задача няма да е чак толкова трудна.
 

При подобно споразумение Асад ще трябва да се оттегли от властта в Дамаск. Като компромис, обаче, той би могъл да остане лидер на алауитския сектор. В столицата ще го замени едно централно правителство с по-ограничени правомощия. По-голямата част от властта и повечето от въоръжените сили ще останат под контрола на автономните сектори и на регионалните правителства. Така "Ислямска държава" ще може да бъде атакувана колективно от всички сектори.

След постигането на подобна сделка международни мироопазващи сили може да се окажат необходими да се гарантира прилагането му, както стана в Босна. Руската армия може да помага на тази мисия като се разположи, например, по границите на алауитския сектор.

Такова споразумение обаче още не е готово за преговори. За да изглежда примамливо, първо трябва да се подсилят умерените сили. Западът се нуждае и от това значително да разшири обучаването и въоръжаването на различни опозиционни сили без "Ислямска държава" и "Нусра". По различен начин може да се наложи и да станат малко по-либерални критериите за това на кого се помага.

Американски и други чуждестранни инструктори ще трябва да бъдат разположени на сирийска територия, където бъдещите членове на новите отряди в действителност живеят и ще трябва да останат в страната, ако искат да защитават семействата си.

Междувременно, регионите, достъпни да международни сили - като се започне вероятно от секторите на друзите и кюрдите - може да започнат да получават международна хуманитарна помощ в много по-голям мащаб. С течение на времето броят на достъпните райони ще расте, а умерените опозиционни сили ще стават по-силни.

Може да минат много месеци и дори години преди Вашингтон да започне да постига резултата, към който се стреми, но е важно още сега да се поставят целите и да се изработи стратегията. Този процес може да се окаже базата за работа с - или поне да не се работи срещу - другите ключови външни играчи в конфликта като Русия, Турция, страните от Персийския залив и Ирак.

Руската интервенция във войната в крайна сметка направи още по-сложни нещата. Но ако Вашингтон използва този момент, за да признае, че сегашната му стратегия в Сирия се проваля, може и да бъде открит път напред, предлагащ по-добро сътрудничество между Москва и Вашингтон. Нещо по-важно - това би бил път, който съответства много повече на реалностите на властта и политиката в тази разкъсвана от войната земя.

Авторът е старши изследовател във вашингтонския институт "Брукингс" и един от директорите на Центъра за сигурност и разузнаване през ХХI век. Майкъл О'Ханлън е автор и на книгата "Бъдещето на сухопътната война.