То че случващото се  преди местните избори прилича повече на борса, отколкото на кампания, е ясно. Появиха се няколко компромата за кметове и няколко излагации на кандидати за общински съветници, но това не е кампания. То е част от наддаването и надвикването на всяка борсова атмосфера и не е странно. Странното е как в това омотано от обвинения, съмнения и подозрение кълбо на партии, кандидати за кметове и общински съветници, никога не попаднат гражданите като страна. Те нищо общо ли нямат с това как се управлява една община? Те са невинните и безпомощните ли?

На теория и тук-там по нормативни документи гражданите не са нито безгласни, нито безпомощни, когато става дума за управление на община. Общината не е сграда, общината е общността от хората, живеещи на определена територия. И се предполага, че когато се вземат решения с гласуване в общинския съвет, те отразяват вижданията на общността. Това, което трябва да се случва преди гласуването, се нарича обществена консултация – срещи в населените места, дискусии в клубове и организации, анкети и всички форми, които изясняват обществените нагласи за решаването на местен проблем.

Малко отклонение в посока Холандия, където ме шокира информацията, че отдел „Връзки с обществеността“ в общината на 120-хиляден град се състои от 30 служители. Какво правят толкова  хора? Същото ли, което правят отделите за връзки с обществеността в българските общини – пресконференции, поздравления от името на кмета на професионални и официални празници, купуване на букети, подреждане на зали, преглед на публикации, писане на отговори до медии? Трийсет души, работещи за имиджа на кмета при уж спестовните във всяко отношение холандци?! Не, изобщо не правят това, отговориха ми. Хората за връзки с обществеността общуват с обществеността. Никой отдел не може да внесе предложение за гласуване, ако преди това не е поръчал на „Връзки с обществеността“ да проучи мнението на гражданите – квартал по квартал, улица по улица, ако се налага с анкети и дом след дом. Проучването постъпва в съответния отдел и едва тогава се решава какво да се внесе за гласуване. След което започва обратната връзка – пиарите подготвят брошури, листовки, правят срещи, за да обяснят какво ще се прави. Дори обикновен ремонт на улица не може да мине без целия този процес.

 В правилниците на много български общини е записано, че това трябва да правим и ние. Не го правим. В правилниците на почти всички общински съвети е записано, че трябва да изграждат обществени съвети. Това задължение се изпълнява – създават се обществени съвети, те само и просто не работят. Пак в правилника е дадено правото на граждани да присъстват на обсъждания в постоянните комисии към общинските съвети. И ето действителен пример. Журналист влиза в комисия, но още на вратата го спира гласът на председателя на комисията: „Не може да останете, това е закрито заседанието .“ Кога го закрихте? „Ами в този момент.“ И журналистът не може да каже нищо, защото в правилника може и да пише, че има право да присъства на заседание, освен ако не е засекретено, но не пише каква е процедурата за закриване. Така че защо председателят да не си го закрие, в който момент се налага.

И каква е ползата от обществените консултации, ако те така или иначе са решили какво да гласуват, ще речете. Не мога да дам пример за полза, но мога да ви кажа пример за вреда от липса на обществено консултиране. Село Ичера бе избрано за място, в което голяма рушаща се сграда трябваше да стане дом за деца от улицата. Проектът – перфектно обоснован, целта – значима, финансирането от Норвежкия фонд се получи без проблем, безвъзмездно и достатъчно. Едва тогава хората от Ичера разбраха какво предстои да се прави в тяхното село. Обидата, че никой не ги е попитал, и страхът от деца от улицата се смеси и избухна в категоричното становище: Не, не позволяваме това да се случи тук! Не се случи. Парите бяха върнати, загубени. Липсата на обществена консултация по проекта уби проекта. А можеше да стане – тук или на друго място, - но след много предварителна работа.

Жителите на Сливен се опитаха на два пъти да кажат мнението си по въпрос, чието гласуване предстои. Първият път беше за заплатите на общинските съветници – цинично високи на фона на градската бедност. Направиха го по всички правила на протеста – митинги, декларации, акция „Дай стотинка за бедния съветник“, палатков лагер. Никакъв ефект. Съветниците си гласуваха неприличните заплати без особени притеснения и никакви угризения. Затова във втория случай, когато кметът внесе за пореден път предложението за продажба на 4 700 дка гори край Раково граждани просто нахлуха в залата за заседания с хайдушки изражения, знамена и закани. Предложението бе оттеглено. Значи може. Така може.

То е като всичко останало в България. Ставаме умни и активни само когато ножът опира до кокала. Когато трябва да се работи делово, от твърди граждански позиции и със самочувствие, не ни се получава. Нито ние долу сме достатъчно ангажирани с каузата, нито  те горе се стряскат. Процесът „обществена консултация“ у нас може да се илюстрира най-добре с един виц, който вече съм ви разказвала, но не се сещам за по-добър.

Самолет, пълен с пътници. По пътечката към кабината се движат двама мъже в авиаторски униформи. Пътниците ги оглеждат с любопитство и зараждаща се тревога, защото единият мъж е с черни кръгли очила, хванал под ръка другия мъж, който също е с непрогледни очила и опипва пътечката с бял бастун. Мъжете много приличат на слепци, но едновременно имат и всички признаци да са пилотите на самолета. Двамата влизат в кабинката. Да, това са пилотите и определено изглеждат подозрително. Възможно ли е да са наистина слепи?

         Пътниците обезпокоено се споглеждат, когато самолетът започва да се движи по пистата. Скоростта му нараства. В главите на всички пътници се въртят едни и същи въпроси: това пилотите ли бяха, те слепи ли бяха, в момента те ли управляват самолета и как всъщност го управляват? Междувременно скоростта на самолета по пистата расте, а насреща се задава морето, защото летището било в крайбрежен град. Самолетът приближава опасно водата, пътниците започват да крещят и пищят. В този миг самолетът  се отлепя от пистата и започва плавно да се издига във въздуха. Всички пътници се облягат облекчено на седалките. Колко са били наивни да се опасяват, ето че всичко е наред, кой ще допусне сляп човек да кара самолет!

         В този момент в пилотската кабина единият мъж с черни очила казва на другия мъж с черни очила: “Все се опасявам, че някой път няма да се разкрещят навреме и тогава с всички ни е свършено.”

Не е достатъчно, когато избираме местни управници да се питаме дали са слепи. Доста от тях ослепяват след като бъдат избрани. Така че във всеки момент имаме право да знаем какво става в кабинката. Ако наистина се случваха местни избори, нормално би било да си говорим за такива неща. Само че сега просто се прави репетиция за следващите избори, президентски и парламентарни.