Живият нещастник и тълпата

Как полицаят Хамбарлиев се озова в небраното лозе на МВР

Иван Бедров

Не знам колко от нас са стреляли, докато са били изправени пред други хора. Не знам и по колко от нас са стреляли. Вероятно делът е много малък. Вероятно още по-малко са виждали с очите си човек да умира от куршум.

Ние не сме били до онзи мост край Средец, но това не ни пречи да сме готови с присъдите. Още преди да знаем фактите.

Факти ли?

Че откога те имат значение? Тълпата знае всичко. Знае името на загиналия чужденец, знае колко пари е имал в джоба, знае физическото му състояние приживе, знае какво има в паметта на телефона си, знае какви мисли е имал в главата си, знае накъде се е бил запътил, знае какъв е бил сценарият в главата му, знае каква е религията му, знае от къде е дошъл, знае, че го иска мъртъв.

От всички тези познания засега имаме потвърждение само за последното. Призивите за стреляне на месо вървят заедно с призиви за награждаване и за защита на граничния полицай, чийто пистолет е произвел фаталния изстрел.

А дали г-н Хамбарлиев иска да бъде знаме на чернодрешковците?

Граничният полицай е вторият нещастник в тази история. Живият. Докато събираме подписи за връчването на медал, знаем ли какво точно се е случило, как той се е озовал там, искал ли е да бъде там и не е ли точно 15-и октомври денят, който той би желал никога да не е преживявал.

Кой е изпратил полицаите на това място? С каква цел ги е изпратил? Каква информация им е дал предварително?

Ако целта е била да бъдат задържани имигрантите, то кой си е представял това да направят трима души? Макар и с пистолети. Ако срещата е случайна, то кой и как е инструктирал полицаите какво се прави в такива случаи? Ако има нещо все още неизвестно, то кой и какво се опитва да прикрие с тази нелепа история?

Тълпата обаче не се вълнува от въпросителните. Тълпата иска нашият да убие чуждия, да се стреля на месо и да се брани границата. Нищо че случката е на над 30 км от границата и нищо че има закони, според които наказанието на всяко едно престъпление е точно упоменато. И то не е смърт.

Разследването ще установи какво точно се е опитвал да направи г-н Хамбарлиев, произвеждайки изстрел – от страх ли, грешка ли, с някаква цел ли... Но няма да установи какво по-нагоре в системата не работи по правилния начин, за да се озовават трима полицаи срещу 54-ма непознати. Няма да установи кой не е преценил адекватно ситуацията в близкия до границата регион. Няма да установи кой не е обучил достатъчно служителите на МВР. Няма да установи работила ли е или не е работила интегрираната информационна система по границата. Няма да установи и кой от по-висшестоящите колеги на г-н Хамбарлиев подпомага или само мълчаливо съдейства на трафикантите. Това последното не е факт, а обосновано предположение.

Случаят край Средец показа, че МВР и останалите институции нямат много ясна идея какво да правят на фона на реалността. Дали от Сирия, дали от Ирак или Афганистан, но хора се движат от изток на запад. Това е реалност. Те не искат да останат тук, а да продължат към Западна Европа. Това също е реалност. И стават все повече. А това пък е най-реалната реалност.

Разказите на хората около Средец, които бяха излъчени от телевизиите, говорят за още една реалност. Знае се откъде минават чужденците, къде се събират, къде са „спирките“ на превозвачите. Тази реалност изглежда далеч по-организирана от действията на институциите.

Нещастник е г-н Хамбарлиев, защото се е озовал сам със своите двама колеги в небраното лозе на МВР. Нещастник е и защото тълпата иска да му издигне паметник, но не се интересува от условията, при които работи. А още по-малко се интересува от това работи ли ефективно МВР, колко ни струва и защо когато има протест срещу някой от властта, винаги има достатъчно полицаи, но когато има истинска нужда от тях, г-н Хамбарлиев винаги е сам.