СТРАНЕН ПЛАЧ

То не бе плач, не бе чудо. При това, твърде полифоничен, сиреч – многогласен. Плакаха домакини и интелектуалци, хора и организации - от неправителствени до надправителствени, от зелени до ултравиолетови. Щото и поводът беше небивал. Да убият афганистанец без документи на границата.

Всяко насилствено отнемане на живот заслужава обществено осъждане. Годишно в България (нека се ограничим само до нея) стават между сто и двеста убийства. Няколко пъти повече са злополуките, водещи до смърт. Всички те следва да бъдат осъдени. Но практиката сочи, че отношението към тях не е еднакво. Огромната им част остава незабелязана или най-много се споменава в медиите като инцидент. Малка част от тях предизвиква бурна обществена реакция.

Можем ли да уловим някакви зависимости, които водят до такава реакция? Всекидневния ни опит показва, че съществуват следните групи жертви, към които обществото реагира по различен начин:

- обикновени данъкоплатци, произвеждащи обществен продукт

- хора от малцинствата, потребяващи такъв

- лица с необичайна сексуална ориентация

- бездомни кучета.

(Списъкът не претендира за изчерпателност.)

Обществената реакция, т.е., възмущението, расте от първата група към последната. В разглеждания от нас случай, обаче, тя бе много по-силна (и най-вече – разнопосочна) и от тази при крайния в класацията. Докато при смъртта на куче, влачено с кола по улицата и после публично обезглавено с тъп нож, биха реагирали масово предимно стари моми и организации за защита на животните, но не и Хелзинкския комитет, сега се намесват и комисии към ООН и ЕС.

Нека видим как случайно подбран случай се вписва в тази класация. Не толкова отдавна беше извършен терористичен акт на летище Сарафово, при което загинаха шест човека.

Как реагира обществото ни на станалото? Достатъчно умерено, бих казал.  Не си спомням Хелзинкския комитет да е взимал отношение. Може би защото пет от жертвите бяха евреи от Израел. И имаха документи. Не бяха малко гласовете, обаче, които настояваха да не се назовават очевидните извършители на убийствата, защото не било доказано, че са такива. Тоест, косвено ги защищаваха.

Впрочем, този случай добавя нова група към горната класация: евреи. По непредизвикваемост на обществено възмущение те предхождат и обикновените данъкоплатци. Широко разпространено, например, е мнението, че палестинци може и трябва да убиват евреи, докато обратното е недопустимо. Разбира се, в явен вид това твърдение се споделя само от палестинците и техните поддръжници в арабския свят. Но то присъства имплицитно във всяка резолюция на ООН, осъждаща Израел като агресор, когато отвърне на палестинския терор със сила.

Логично би било общественото възмущение да е толкова по-силно, колкото по-висока е обществената опасност на извършеното деяние. Тероризмът е едно от най-обществено опасните явления. За него жертвата не е необходимо да притежава някакви специални качества. За да бъдеш обект на посегателство е достатъчен фактът, че съществуваш.

Но горната класация не потвърждава това допускане. Нещо повече, тя като че ли сочи тъкмо обратното.

Няма да търсим причините за това, защото изследването им би превърнало тази вестникарска статия в цяла монография. Ще посочим само, че то говори за изкривена ценностна система. Говорим за ценностната система на изявяващото се по медиите малцинство, което налага своята интерпретация на събитията на мнозинството. Изкривената ценностна система не е само козметичен дефект. Не случайно думите ценност и преценка са от един корен. Нейните недостатъци се отразяват и на решенията, които едно общество взема.

А като отчетем и факта, че мълчаливото мнозинство в страната е на различно мнение по разглежданите въпроси, тоест неговата ценностна система е изкривена в съвсем друга посока, страх ни хваща, като си помислим какви биха били тези решения.