Свободата днес и тук 22 Февруари 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ПОКАНА ЗА ПОСЕЩЕНИЕ В СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Николай Флоров

Чул и записал Николай Флоров

Наскоро попаднах на един  спомен от Т.В., една моя позната и вече старееща жена, за нейното посещение като 16 годишно момиче в Съветския съюз. Споменът й е интересен не като пътепис, а като свидетелство от историята на така наречения «хомо совиетикус» през очите на чужденец. Той е интересен също така и за бездънната тъпота на българския комунист и неговата фанатична нагласа да приема със зяпнала уста всичко, което идва от Съветския съюз – тази Мека на комунизма.

Ето и спомена:

«Годината беше 1962. Аз бях на 16 години, наивно и любопитно момиче с баща фанатичен комунист. Тогава още в прогимназията ни пробутваха адреси на съветски момчета и момичета, с които по комсомолски ни насърчаваха да завързваме връзки в името на дружбата между България и великия СССР.

Баща ми научи че аз разменям писма с едно момиче в Москва и за моя изненада веднага с ентусиазъм се хвана да ми урежда посещение на моята съветска приятелка. Повтарям, баща ми беше истински комунист-романтик от ония, за които Съветския съюз стоеше на пиедестала на пример за сбъднатата мечта на народите, висок пример на осъществения комунистически идеал. Такива и досега ги има, макар и с опърпана перушина и увиснали гребени от мъчителното им осъзнаване до каква степен са били заблуждавани.

И така, баща ми използва връзките, които имаше в тогавашния «Балкантурист», да ми уреди пътуването, което не беше накак евтино, а и пътят си беше дълъг. Така заминах. Това, което трябва непременно да кажа е, че родителите ми не ми дадоха нито един лев или рубла, или каквито и да е пари. Беше ми странно как тия хора ме изпращаха на едномесечно посещение в чужда държава и какви илюзии са се въртели в главите им за гостоприемството и щедростта на така наречения «съветски човек», за да пратят 16-годишната си дъщеря на такъв път!

На гарата ме посрещнаха моята приятелка Валя, също 16-годишна, и нейния приятел. Както повечето рускини, тя беше вече зарезала училището и работеше във фабрика. С такси отидохме до нейната комуналка, тоест стая, в която спяха четири души – стария й баща фронтовак с отрязана ръка и младата му жена, разделени по средата на стаята с одеало, зад което спеше Валя и сестра й. Там трябваше да спя и аз заедно с тях. В съседната стая живееше младо семейство с малко дете, заедно с баща си и майка си.

В апартамента имаше и  кухничка и цялата комуналка миришеше на стара манджа. Валя и съседите им готвеха на газови котлони.

На сутринта от четвъртия етаж (в Съветския съюз асансьори за работническите блокове нямаше) се смъкнахме на двора. Огледах блока – огромно мега-творение с много входове. Валя с още няколко момичета ме подхванаха под ръка в типична руска традиция и поехме на разходка между блоковете. Зад нас веднага се лепнаха няколко от местните тарикати и започнаха да ни подкачат. Тогава Валя ми обясни, че всички момчета без изключение преди да станат пълнолетни минаваха през трудово-възпитателни лагери.

Веднага видях, че в Москва явно цъфти черен пазар за западни  стоки. В България това беше още ново, но и Валя, и приятелите й  носеха западни дрехи и обувки.

В Москва за пръв път чух някои парчета на Бийтълс и там видях тяхното, да го наречем «всенародно движение» за правене на плочи от рентгенови плаки със западна музика.

В моя чест Валя си беше взела едномесечна отпуска, а аз и досега се питам как може и кой би ти дал цял един месец отпуска от каквато и да е работа?

Повечето от дните минаха в посещение на приятелки на Валя. Те живееха в различни краища на Москва и времето  минаваше главно в пътуване. Разстоянията са големи и ако не вземеш влак до никъде няма да стигнеш. Автомобилен транспорт нямаше, ако не се считат руските подобия на коли, известни като москвичи и победи, преминаващи от дъжд на вятър.

В Москва развлечения нямаше никакви. Не че в София по онова време имаше, но Москва е един огромен и скучен град, в който не само разстоянията са големи и човек се губи като нищожно насекомо, но сега като си спомням там нямаше никакви заведения или улична търговия – просто празен град, живееш в него, за да спиш и да работиш. Затова пък на всяко кюше имаше лавки за водка. Спомних си, че и у нас, явно по примера на СССР, Вълко Червенков беше направил нещо подобно: спираш обръщаш една-две ракии и отминаваш. Този идиот наистина се напъваше тогава да прилича във всичко на Сталин.

Вечер обикновено всички се скупчваха пред телевизора, който беше голям колкото една педя, гледаха до полунощ и постоянно пиеха чай от чинийки като монголците. Явно от тях го бяха научили.

Това постепенно ми остави едно песимистично чувство да не знам за какво съм тук. Просто наблюдавах тези бедни и най-обикновени хорица в тяхната страна, която в България минаваше за върха на човешкия прогрес, страната, «където слънцето никога не залязва».

Това, което най ме шашна, бяха пияните. Те бяха навсякъде – по улиците, в метрото, пред къщите. Просто отцепени напълно мужици и никой не им обръщаше внимание – ако е във влака го прескачаш, ако е на тротоара го заобикаляш. И заедно с тях инвалидите от войната, хора осакатени, без крака или ръце. Гледаш едно тяло без крака на някаква импровизирана количка да се бута по тротоара с две тухли в ръце. Отначало бях потресена, но после свикнах. По-късно разбрах, че тия хиляди инвалиди са били изритвани от Москва преди нейните грандиозни паради, за да не оставят лошо впечатление на чужденците.

Един ден Валя ме заведе на сватба. Пристигнахме когато младоженецът вече беше пиян, килнат на стола на една страна, а младоженката до него с тъжен поглед, сякаш й се плачеше, гледаше вцепенено някъде през прозореца на апартамента. Останалите сватбари също бяха натряскани и захлупени по масите, особено мъжете, а жените (в Русия това беше типично) танцуваха една с друга – някой свиреше на акордеон. Валя също обърна набързо две водки и усилено ме караше да пия и аз, но мен не ме биваше изобщо да пия и така и не опитах.

Валя ми подари няколко плочи с руска музика. Не че руската музика имаше нещо общо с вкус – просто сантиментални руски песньовки. Руснаците (по-точно казано съветските руснаци) по онова време бяха със самочувствието, че света им принадлежи. Един отчаян простак като Никита Хрушчов тогава се беше изпъчил в ООН, размахал пръст и се заканил на западния свят, че «Мы вас похороним!», тоест «ние ще ви погребем».

Един от сватбарите ме попита от къде съм. Казах му от България. Той се замисли и попита: «А в коя част на Съветския съюз е България?» Трябваше да му обяснявам, че не е част от СССР, от което той остана много учуден.

Накрая си тръгнах обратно с влака по дългия път към границата само с един сандвич. Преди границата  на всички пътници провериха паспортите и ми казаха да сляза на последната гара в Унгени, Молдова. Не знаех защо ме свалиха от влака, защото изобщо не знаех, че в Москва трябваше да ми подпечатат паспорта къде и при кого съм била. Няколкото рускини с торбите си се помъкнаха към недалечното село, влакът бавно потегли и аз останах сама. По гарата обаче през цялото време сновяха напред и назад много и въоръжени войници. Тогава и на ум не ми идваше, че СССР беше херметически затворена страна към външния свят, включително социалистическите страни, с панически страх от чуждо (западно) влияние и шпиономания.

След време на гарата при мен дойдоха две ченгета в типични сталински шлифери. Тия двамата бяха наистина мръсни и студенокръвни мутри. Прибраха паспорта ми след като го прегледаха и започнаха да ровят в куфара ми. Плочите счупиха без изобщо да погледнат какво са. Казаха ми да чакам и нищо повече, след това се ометоха. За шестнайсетгодишно момиче това беше доста изнервящо преживяване. По-късно, когато вече бях чела достатъчно за КГБ и сталинския Гулаг, разбрах как са изчезвали хиляди хора направо от улицата, напълно безследно. Същото можеше да се ми се случи и на мен само няколко години по-рано.

Очевидно без да знам и без да ми кажат, някой  беше позвънил на българските власти от Русия, разпитвали са в Москва къде съм живяла за един месец. В София явно са разпитвали и баща ми къде съм и защо съм там и е трябвало да дава убедителни обяснения.

Междувременно аз чаках на гарата сама, не знаех какво ме очаква и се мъчех да спя на една пейка. Хеле, на другия ден дойдоха, върнаха ми паспорта и аз хванах влака обратно за България.

В къщи – странен факт – никой не ме разпита изобщо за пътуването и за моето преживяване на румънската граница. Сякаш че не бях изобщо ходила в Русия. Мисля, че баща ми и майка ми се бяха изтормозили доста около случая и повече не искаха да говорят затова. Мисля също, че тогава им минаха мераците да държат Съветския съюз на пиедестал или просто бяха гузни и не знаеха какво да кажат. Фанатици като тях тогава имаше много,  а границите на България бяха също като тези на Съветския съюз.  България беше просто една концлагерна душегубка по съветски образец и ми отне още десетина години и много препятствия , преди да избягам безвъзвратно на Запад.

Все пак аз и досега гледам на това посещение като на невероятно преживяване в моя живот. Това беше една студена, далечна и чужда на българите страна. Да видиш на живо Съветския съюз – този «Оплот мира во всем мире!» (Опора на мира в целия свят) - беше нещо недостъпно  дори и за коленичилите пред тая страна български комунисти. Затова те и днес си остават тъпи, може би едни от най-тъпите на света. Но дори и някой от тях да идеше там, той обикновено не говореше нищо за това – просто нямаше за какво. Затова и така усърдно лъжеха за всичко.   


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional