Нокдаунът, който се превърна в нокаут

След една тиха и някак свенлива кампания, местните избори бяха обговорени със страст и стръв, които като че ли не отговаряха на вялата конкурентна борба между партиите и кандидатите. Цяла серия сюрреалистични сюжети се развихриха редом с обявяването на резултатите – като се почне от кибер-атаката срещу сайтовете на ЦИК, МВР, МВнР и МС – и се свърши с бесовщините на Волен Сидеров в театралната академия и воплите на заключените в зала „Армеец“ секционни председатели. Тези – нека го кажем направо – активни мероприятия, са най-сигурният знак, че този път по изключение не всички партии са спечелили на местния вот – каквато е обичайната им претенция. Знак, че някой преживява твърде драматично резултатите от изборите – и прави всичко възможно да отклони общественото внимание от радикално променената политическа ситуация в днешна България.

Седмици преди датата на изборите се сипеха прогнози, че на тези избори няма да се случи нищо неочаквано. Социолозите продължиха по инерция и в коментарите си след приключването им – те, видите ли, не били изненадани от резултатите. Не би трябвало да бъдат изненадани и българските граждани, ако бяха налице сериозни социологически изследвания за обществените нагласи – само че такива липсваха. Или по-точно казано – имаше ги, само че бяха предназначени само за вътрешно-партийна употреба.

Истината е, че тези избори бяха изненадващи – дори шокиращи, особено за губещите в тях. Не е изненада наистина, че ГЕРБ е големият победител – това наистина се знаеше предварително. И не е изненада дори неочаквано доброто им представяне – прекалено добро за една управляваща партия. Голямата изненада е в липсите.

Бих казал дори – в отнесените от тези избори. Защото най-драматичният елемент от този вот е в това, че една политическа сила, за зла участ доминирала в четвъртвековния български преход към демокрация, буквално изчезна от политическата сцена на България. И това е голямата новина, която разни Воленчета и саботажни избирателни комисии се силят да заглушат: БСП я няма, спихна се, изпари се. Столетницата, чието съществуване бе истинското проклятие за България, бе политически дисквалифицирана и премина в Б група.

Нека сами си го представим, за да разберем на какъв огън се пържат Михаил Миков и компания: БСП няма нито един кмет в областните градове. Няма нито един районен кмет в столицата, като при това кандидатът й за столичен кмет остана трети с жалките 8% срещу 59.9% на спечелилата на първи тур Йорданка Фандъкова. И не само в София бившите комунисти вече са трета политическа сила. В най-големите български градове положението е идентично; в Бургас например червеният кандидат Евгений Мосинов има жалките 5,7% срещу 83.6% за спечелилия на първи тур Димитър Николов. Червените са трети и във Варна, и в Русе, и в Пловдив (въпреки че там се състезаваше червеният олигарх Георги Грегов), и в още много градове. ГЕРБ спечели в червени крепости като Търговище, където управляваха червени кметове от 71 години насам, спечели също във Видин, в Ловеч, в Силистра и на много други места.

Изводът от това наистина драматично поражение е очевиден: няма никакви шансове за предсрочни избори в рамките на този мандат – и е много съмнително дали левицата ще се съвземе, за да получи някакъв поне благопристоен резултат и на президентските, и на следващите парламентарни избори. БСП е в нокдаун; в момента българският избирател е в ролята на съдия и брои – ще успее ли да се отлепи от пода – или нокдауна ще се окаже нокаут.

Петата колона не успя да покрие очакванията на Москва – и затова в момента истерясва; справка – виж Волен Сидеров. А Путин не обича да ме свалят звезди от небето и след това да се гънат в краката му с нелепи извинения. За подобно накърняване на руските интереси той не само спира финансирането, но и направо бие през пръстите; справка – виж Андрей Луканов.

Затова тези избори са важни – и то много по-важни, отколкото ни се струва на пръв поглед. С тях страната ни загърбва един тягостен период от новата си история, доминиран от стари и нови национални предатели. Те стояха зад усилията за установяване на фасадна демокрация, за концентрирането на целия властови ресурс в олигархичното задкулисие, за превръщането на корупционните практики в наше ежедневие, за привикването с пълния произвол в съдебната система и липсата на справедливост в българския живот.

Всичко това бе поддържано от БСП и нейната ченгеджийска мрежа – с отпадането на нейната мощ се възстановяват и шансовете ни да заживеем нормално – и нашият нов статус в цивилизования свят да започне да произвежда тъй насъщните нравствени ценности – и качество на живот.

И затова е добре, че столетницата преминава в историята. България бе последната страна от бившия източен блок, която търпеше една изцяло нереформирана комунистическа партия да вършее във властта и да определя параметрите на общото ни битие. Не че с нейната окончателна деградация всички проблеми автоматически ще изчезнат. Не – ще продължим да ги изстрадваме – най-вече в драматичния недостиг на гражданско самосъзнание, който е естествено следствие именно от просташките модели на обществен живот, налагани в последните 25 години от БСП и нейните сателити. Но все пак стигнахме до един предел, в който камбаната бие за бившите комунисти – и никакви политически възкресения не могат да бъдат възможни.

Прекрасно знам колко много достойни хора са разочаровани от управлението на ГЕРБ – и колко сериозни основания имат да бъдат такива. Но нека признаят едно – добри или лоши, привържениците на тази партия довършиха това, в което СДС въпреки всички свои усилия не успя: разчистиха сметките на България с натрапените комунистически властници. Тези местни избори са десетата поред тяхна победа – с нея, струва ми се, съдията е преброил до десет – и нокдауна се е превърнал в нокаут. И тази победа над комунизма е важна, тя е победа за България – и заслугата за нея заслужава да бъде призната и запомнена.