Иван Бедров, http://clubz.bg
Първа политическа сила вече са онези над 1,8 милиона, които казаха „да“ на референдума
След местни избори всички са победители. Всички намират число, което да цитират, за да се изкарат по-победители от другите. Сред по-победителите винаги има и най-победители. И всички вкупом искат да ги виждаме силно доволни, а пък те изглеждат силно изнервени. Вероятно за това си има причина. Ще дойде ред и за нея.
Да започнем с късогледия анализ:
ГЕРБ е безспорен хегемон в резултатите. И има право да твърди, че е победител. БСП нямат нито един кмет на областен град, но пък са втора сила по брой на съветниците и на общинските кметове. И те имат право да продължават да твърдят, че са единствената алтернатива. ДПС си е на място и твърди точно същото – че е тук, където винаги е било. Реформаторите имат успехи на отделни места и това също им дава правото да твърдят, че са над нулата. Същото важи и за Патриотичен фронт, АБВ, да не говорим за „Глас Народен“, Движение 21, „Зелените“ и т.н. Всички са победители.
В огледалната стая
Сега сме в сезона на задълбочените анализи. Едни ще се притесним от тенденцията към еднополюсна политическа ситуация под сянката на ГЕРБ, други ще оплакваме нелепия край на БСП, трети отново ще късаме ризи пред неизчезваемостта на ДПС, а после постепенно ще разширим разговора за обединяване на десницата и към левицата. Ще се заредят сутрешни блокове, кръгли маси, пламенни речи от парламентарната трибуна и ще си прекарваме добре.
Липсва ли нещо?
От късогледия анализ задължително липсва нещо. Чуйте за какво мълчат политическите лидери и рекламните анализатори. Обсъждат всичко друго, сравняват ябълки с круши, цитират шестцифрени числа, а едно седемцифрено число остава недокоснато.
1 883 411.
Това е броят на българите, които на референдума гласувахме с „да“ на въпроса дали да имаме възможност да гласуваме и дистанционно по електронен път. Още 704 182 души гласуваха с „не“. Всички ние обаче сме едно – всички искаме гласът ни да бъде чут и не споделяме нито неграмотното безразличие, нито интелектуалния фатализъм.
Ние показахме, че искаме от нас нещо да зависи. Не, всъщност показахме, че няма да се откажем от конституционното ни право от нас да зависи. И сме повече от всички победители взети заедно. Разбира се, гласуващите за партиите и гласувалите за референдума не са различни хора. По данни на „Алфа рисърч“ 83% от гласувалите за листите на ГЕРБ за казали „да“ на референдума. 54% от тези на БСП, 82% от тези на Реформаторския блок, 70% от тези на Патриотичния фронт, 67% от тези на АБВ.
Да сте чули някой да говори за това?
Партийните лидери се обърнаха на другата страна. Направиха го и преди референдума, когато отказаха да участват в кампанията. Формалните декларации не успяха да скрият нежеланието на повечето от тях да си „цапат“ белите ръкавици с някакво си допитване до народа.
Нека да погледнем числата:
Законът казва, че в референдума трябва да участват поне толкова, колкого са гласувалите на последните парламентарни избори – те са 3 500 585. Половината от тях плюс един са 1 750 293 души.
Законът казва, че от тези хора повече от половината трябва да гласуват с „да“, за да бъде прието предложението. Прието. Кратко и ясно. Така пише в закона. Това означава, че в нашата ситуация трябваше с „да“ да гласуват 1 750 293 души. И след това предложението става задължително за държавата.
Помните ли колко гласувахме с „да“?
Точно със 133 118 души в повече от изискването. Предложението де факто е успешно прието. Де юре не е, защото законът обвръзва резултата с активността от предишни избори, а не с реален брой хора. Помните ли кой гласува законите?
Вероятно обаче не помните, че през април управляващото мнозинство бе решило да облекчи условията и да замени това изискване с 40% от избирателите по списък. Даже го бяха приели на първо четене – цялото управляващо мнозинство. Накрая ГЕРБ и ДПС подкрепиха по-мекия вариант за промени.
А помните ли кой от политическите лидери водеше кампания, за да ви убеди да участвате в референдума?
Независимо за кой отговор става дума - „да“ или „не“. Те не искат изобщо да бъдете питани. Чуйте ги само как говорят срещу преференциите тези дни. Те не искат да бъдете питани, защото вие сте първа политическа сила. А не те. И започнете ли да участвате, ще стане видно, че представящите се за победители отдавна не привличат нови привърженици и са победители само в собствените си очи. Вместо това те решиха да ни убеждават колко безмислено е да се питат хората. Колко безмислен бил въпросът. Ама, то това не е за референдум! Ама, то е въпрос на решение на парламента!
А защо не го приехте тогава, след като е въпрос на най-просто решение?
Очевидно референдумът е последният инструмент на гражданите. И този път те успяха.
И понеже обобщенията винаги са погрешни, затова и не може всички политици да бъдат наричани „те“ и да ги обвиняваме еднакво за всичко.
В следващите три месеца Народното събрание е длъжно да се произнесе по въпроса от референдума. Така пише в закона. Ако вярваме на декларациите, то електронното гласуване би трябвало да има мнозинство. Ако вярваме на погледите обаче, нещата не изглеждат толкова розови.
В следващите три месеца ще стане видно кой къде стои. Каквото и да бъде гласуването, то ще бъде изключително полезно. Поне като информация.