Свободата днес и тук 29 Юни 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Война на световете

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иван Стамболов, http://sulla.bg/

През далечната 1898 година Хърбърт Уелс издава един от най-популярните фантастични романи за всички времена – „Война на световете“. Към края на 19 век нашата цивилизация вече е индустриална, но бива нападната от още по-индустриална цивилизация от Марс. Земляните са безсилни срещу погрома, защото технологията на марсианците е по-развита. Общото чувство е на обреченост. Четирийсет години по-късно друг един Уелс, този път Орсън, хвърля Америка в паника с радиопиесата „Война на световете“. Тя е създадена по сюжета на същия роман. Пак ни завладяват марсианци, само че този път формата е „репортажи“, „коментари“ и „извънредни включвания“. За всички, които са пропуснали началото на предаването, където се казва, че това е радиотеатър, апокалипсисът е реален. Напускат се домове и градове с набързо струпана покъщнина. Ужасът, че някъде във вселената има враг, по-силен от нас, и той идва да ни затрие, е жив и днес във филми като „Денят на независимостта“.

Светове винаги са воювали и никак не е нужно те да са от различни планети. С чувства като тези на Орсън Уелсовите радиослушатели днес следим репортажите от Париж. Усещаме се нападнати. Усещаме, че някой ни изтребва. Светът на християнска Европа с нейните катедрали и музеи е нападнат от фанатизирания свят на исляма с неговия идеал за нов теократичен халифат. Кое е общото и кое различното? Общото е, че се сблъскват два свята – единият мъчещ се насила да се отвори към всички останали, другият упорито затворен в себе си. Различното е, че при Уелс агресорът е по-развитата цивилизация, а в историческата действителност е обратното. Общото е и паниката, породена от ксенофобия. Но нека реабилитираме това понятие. „Ксенофобия“ не означава омраза към различния, както го приема съвременният свят. Той и „либерализъм“ приема като „социализъм“. „Ксенофобия“ означава страх от чуждото, опасение, предпазливост, недоверчивост… В някои отношения за европееца мюсюлманинът е чужд като марсианец, особено когато му се явява във формата на джихадист. Той мисли по различен начин и по различен начин си представя света, живота и битието след живота.

Войната между световете на християнството и исляма не е от днес и от вчера. Тя започва с инвазията на халифата, минава през Реконкистата и кръстоносните походи. Особено драматична е при османското нашествие в Европа и борбите за национално освобождение на балканските народи в края на 19 век, горе-долу когато Хърбърт Уелс пише романа си. В ново време тази война продължава в Афганистан, Кувейт, Ирак, Либия, Сирия. Тъй нареченият „световен тероризъм“ също е част от нея с особено трагични върхове в Ню Йорк, Мадрид, Лондон, а сега и в Париж. Най-сетне част от тази война са и мигрантските вълни, които заливат Европа.

Хората на исляма много добре знаят кои са и какво искат. Ние обаче помним ли кои сме и накъде вървим?

Съвременният европейски мироглед започва да се формира от Френската революция. До тогава обществото се състои от четири класи: войници (аристокрация), духовенство, търговци (граждани, бюргери, буржоа) и селяни (в последствие пролетариат). Френската революция с мащабен замах разделя тези класи на „добри“ и „лоши“, като от страната на „добрите“ остават буржоазията и селяните (тях по-късно ще ги насъска един срещу друг комунизмът), а при „лошите“ отиват аристокрацията и духовенството. Освен това, Френската революция учи „добрите“ да мразят „лошите“ и даже от време на време да ги гилотинират. Омразата към аристокрацията и духовенството съвсем закономерно ражда и омразата към традицията и религията. Когато хората започнат да мразят религията, неизбежно се размива тяхната представа за грях и изкупление (не говорим за другите нравствени последици). А размие ли се тази представа, се притъпява чувствителността към духовната истина и към ереста като нейно извращаване. Когато дойде този момент, европейският свят вече е готов да спре да гледа на исляма като на ерес и да започне да го приема като една от многото на практика еднакви религии, като една от многото възможни гледни точки, заслужаваща да съществува колкото и всяка друга. Някой е готов да се самоубие с бомба в чакалнята на гара? Защо не? Той така вижда света и себе си. Не е цивилизовано да искаме от него да мисли по друг начин.

Как ще свърши сблъсъкът между болнавия и релативистичен свят на останките от християнската култура и света на ислямския фанатизъм? Ще дойде ли денят, когато цивилизацията ще рухне както е рухнала самодоволната и разядена от благополучие Римска империя под ударите на изгладнелите варвари? И какво ще стане след това?

Отговора може би ще намерим, ако продължим да четем Хърбърт Уелс и видим как свършва марсианското нашествие на Земята. Когато за човеците всичко вече е изгубено, когато е умряла и последната надежда, а зловещите машини на агресорите арогантно крачат из нашите поля и градове, се случва нещо съвсем неочаквано. Извънземните са нападнати на свой ред от такъв непобедим враг, какъвто са те за земните хора. Но са нападнати не от армии и генерали, а от микроби. Марсианците се разболяват от нашите обикновени болести и безславно измират.

Ако хипотетично ислямският свят ни превземе, то със сигурност ще се разболее от болестите ни. Те и заради тях ни завладяват. Завладяват ни заради подредените ни общества, които създават богатство и сигурност за своите членове. Завладяват ни, мислейки че богатството на Европа е нещо, което се самозаражда по тези земи и трябва само да дойдеш и да го откъснеш. Може и така да е, но богатството, просперитетът и в крайна сметка цивилизоваността вървят със своите болести – нравствена несигурност, криза на ценностите, прекален консумизъм, левичарство, утопия на социалната държава, мултикултурализъм, политкоректност, свръхтолерантност към осъдителни явления, злоупотреба със защита на права и т.н. От тези болести рискува да се разболее и да умре всеки марсианец, който тръгне да ни завладява.

Но тези болести не са нищо повече от доведени до уродлива крайност иначе хубави принципи и убеждения. Защо европейската цивилизация е това което е? Защо е толкова сладка и примамлива дори и за онези, които не успяват да я разберат съвсем? Защото в нейния център стои човекът като най-голяма ценност. Не племето, не народа, не нацията, не расата, не и човечеството. Именно човекът, индивидуалният човек, защото всеки човек е образ и подобие Божие и в него като в холограма се съдържа цялото човечество. Затова всеки е отговорен за всичко пред всички. Този начин на мислене позволява да процъфти човешкият гений и творческата ни природа да даде плодовете, които вечно ще гъделичкат всякакви апетити, макар и ние вече да сме свикнали да ги приемаме като нещо нормално, нещо дадено и част от пейзажа.

За съжаление, тъй като всеки медал си има две страни, с хуманизма идват гордостта и хюбрисът[1]. От тях се раждат и болестите, за които стана дума. Но пък по-добре да се опитаме да ги излекуваме, отколкото да чакаме да заразим някой нашественик с тях. Защото въпреки всичко светът, който сме построили, не е лош. Хората никога не са били повече, никога не са живеели по-дълго, по-охолно и по-сигурно. Никога не са ползвали такива технологии, такива комуникации включително и в областта на образованието и културата, такова здравеопазване и никога не са имали такива институции. Жалко би било да оставим този свят да се съсипе и някой друг наново да започне да строи върху руините му, за да стигне след векове пак до тук и да се сблъска със същите проблеми. Като начало е добре да си спомним, че хората не са еднакви. Кой е по-добър, кой е по-лош, кой е по-умен и кой по-глупав, кой е прав и кой крив – това са все неща за второ четене. На първо е достатъчно да знаем, че не сме еднакви. Хората просто са различни и всеки трябва да уважава себе си, за да го уважават и другите. Взаимното уважение се ражда на базата на самоуважението. Ако европейците разберат това и го покажат и на останалите светове, може пък един ден и Войната на световете да свърши. И то да свърши по правилния начин.

 

[1] ὕβρις – в антична Гърция арогантност към боговете, водеща до наказание и поражение.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional