Защо сме?

Историята на този блог не е никак вълнуваща. Като човек с разностранни интереси (по-честно казано хаотични), който инвестира твърде много време в задоволяване на любопитството си, много по-често научавам нещо ново и вълнуващо, отколкото имам подръка някой, с който да го споделя. Дори и най-добрите ми приятели трудно издържат на непрекъснато вдъхновено бърборене. Още повече, че моите набори и старите ми приятелчета по чашка и купони започнаха да се вълнуват повече от пълноценни връзки, памперси, ританки и детски градини, отколкото от проблемите на света и от безкрайното море на интернета.

Така че този блог започна като външна памет, където да складирам интересни идеи, факти и концепции, които иначе биха потънали в паметта ми, затрупани от идващите след тях.

Другата причина е обикновен мързел - защо да се моря да обяснявам нещо на моите събеседници, след като най-лесно е да го прочетат, а да ни остане време само за дискусията. Тогава си представях доста тесен кръг читатели - не повече от 10. Тогава започна да се случва нещо странно - да провеждам разговори като този:

"Да знаеш какво нещо научих...ххх хххх ххх", нареждам развълнувано.
"Да, знам", потвържава събеседникът — човек, с който обикновено не обсъждам проблемите на вселената, гражданското общество и интернета.
"Откъде?"
"Ами от блога."

Я виж ти, читателите са повече отколкото си мислех. Втория етап настъпи, когато публиката реши, че блогът е политически. Той определено не беше замислен като такъв. Първи ми обърнаха внимание от Блогосферата на Дневник.

"Няма да включим вашия блог в нашия списък, защото е политически"

Политически!? Да, наистина тогава бяха президентските избори през 2006г., които ме подтикваха да пиша и да коментирам нонстоп. Един пернишки пън начело на държавата! Още пет години от живота ми ще бъда представляван от това недоразумение! Че кой не би обсъждал непрекъснато тази трагедия, пътят по който се стигна до нея и най-вече — КОЙ Е ВИНОВЕН!

За мен разделянето на блоговете на политически и на други е изкуствено, ако човек изразява личните си възгледи за живота. Всичко е политика. Климатикът на стената зад бюрото е политика. Храната по рафтовете на хладилника е политика. Дрехите в гардероба са политика. Цената на бензина в резервоара на колата е политика. Бягство от политиката не съществува. Има само капитулация пред стихията и.

Блогът има и втори автор — Стойчо, който пише по-рядко и мнението му далеч не винаги съвпада с моето, така че винаги напомням на читателите да гледат автора на материала, преди да кълнат в коментарите. Понякога има и изненадани.

Друга мотивация? Обичам, обожавам да разказвам и да обяснявам на всеки, който има желание да слуша и да ми връща топката с въпроси и да реди нови кубчета върху кубчетата на моите идеи. Ако знаете колко добър инструктор съм за нещата, от които разбирам и колко ми доставя удоволствие да правя това. Сигурно щях да съм учител или поне професор ;-), ако имаше някаква справедливост в заплащането на този вид труд.

Но блогът ми даде толкова много, колкото дори не мога веднага да изброя. Запозна ме с нови приятели, осигури ми сделки за бизнеса, донесе ми удоволетворение, нови умения и нови идеи. Даде ми също и трибуна от която да протестирам, да настоявам, да критикувам и да оценявам както намеря за добре. Безценно.

Даде ми и свобода да дрънкам каквото ми дойде наум, а това е силно пристрастяващо.

Доброволно няма да престана да блогвам.

Благодаря на Аспарух за предизвикателството и очаквам да разголят душата си по темата - Господин И, циничният елф, Нервната акула, Радан и Мария.

Блогът на Константин Павлов - http://komitata.blogspot.com/