Аз ли нося прасето, или то мене носи – г-н Борисов, реформаторите и реформите

Помните ли онзи разказ на Радичков, дето един човек си купил прасе от пазара? Като се връщал към село, който го срещнел, надълго и нашироко го разпитвал за прасето – ама какво е това прасе; за колко си го купил; брей, изгодна работа; тц-тц, и опашката му два пъти завита; че и мъжко, и пр. Накрая на човека му дошло до гуша да обяснява, взел свиреп вид под каскета и като видел, че се задава поредният любопитен селянин, още отдалеч викал: "Еееей, мамка му!"

"Да видиш ти народът как се отмества и ми прави път… Ще пита той, ама мамка му!", завършва разказът.

Ясно е накъде бия. Има три въпроса, касаещи властта, които вече няма никакъв смисъл да задаваме – освен ако не искаме да ни напсуват.

Първият от тях е имаме ли уравновесен министър-председател,
който разполага с план за действие и знае какво прави?

Отговорът е – не.

Вече няма съмнение, че г-н Борисов е политически паникьор, който във всичките си публични решения поставя своите страхове пред общото благо. Такъв беше в случая с привилегиите на полицаите, такъв беше в случая с подозренията за заложен взрив на летището, такъв беше, най-сетне, и в случая с промените на конституцията.

Страхът да не се изложи, да не изложи онези, които са го създали, и най-вече – да не бъде свален за втори път, е по-силен от всичко друго, което мотивира неговите действия. Докато не падне от власт, той ще търси най-малко рисковите решения и енергично ще замазва всичко, което намирисва на проблем или несигурност.

Изглежда, премиерът упорито не разбира, че има разлика между стабилност – онова, което от сутрин до вечер хвали – и пасивност. Каквито и уроци да е усвоил от Живков, колкото и да разчита на умели навеждания и изсулвания в правилния момент, това не е умно поведение в свят, който отвсякъде (и отвътре, и отвън) ти крещи, че се влошава.

Дълговете, натрупани в енергетиката, няма да се платят сами; полицаите няма сами да се откажат от несправедливите си облаги; Сидеров няма да се арестува сам; хората на Ислямска държава няма сами да се предадат пред Цецо; моделът, който разяжда и унищожава съдебната система, няма сам да се разгради. Без да се усетим, една сутрин ще се събудим в България, която вече не е познатата ни България, и г-н Борисов ще бъде просто един тъжен придатък към нея.

Това е и вторият въпрос, който не бива да задаваме на властта –

има ли някакъв шанс България да се освободи от вътрешните зависимости,
които упорито я изтощават и тикат към това да стане не-държава?

Изглежда, че отговорът отново е – не. Поне не с това управление и в този парламент. Ако и в началото да изглеждаше, че т.нар. Корпорация (разбирай всички олигархични мрежи и мрежички, полепнали по публичните ни системи) търпи загуби и влиянието ѝ е намаляло, в момента тя изглежда отново недосегаема. Как съм го разбрал ли? Ами като всички нормални хора – от новините. Преди половин година г-н Местан едва си оплиташе хекзаметрите, докато сега бодро обстрелва вълци.

Оттук и

третият забранен въпрос – съществува ли реалната опозиция

която може да противодейства на този модел?

Отговорът: не, няма. Христо Иванов и Радан Кънев се оттеглиха от управлението, само че достойният им жест не повлече крак, не зарази никого, а само усили неприятното чувство от назландисването на техните колеги. Онези, които твърдяха, че, влизайки във властта, РБ заплаща твърде висока цена, а именно смисъла и философията на своето съществуване, за съжаление, се оказаха напълно прави. Пред РБ като че ли не остава нищо друго, освен да се разцепи и престане да съществува.

Та, скъпи съграждани, не питайте за кого се носи прасето. Въпросът не е в това. Въпросът все повече е дали човекът носи прасето, или то него.