Сегашният тип управление ще продължи, докато пресъхнат основните му източници на финансиране - еврофондове, външен дълг и нови данъци

Предизвестената оставка на министъра на правосъдието породи заслужени коментари дали напускането на едно от знаковите лица на протеста, който доведе втория кабинет на Борисов, няма сега пък да постави началото на неговия край. Трудно ще е да не се съгласим с популярната теза, че за своята евролегитимация този кабинет имаше остра нужда от министри като Христо Иванов, които да демонстрират политическата  воля на кабинета за реформи. Но както често става в българската политика, посоката на кораба се задава не от човека с щурвала, а от мощни подводни течения, които го тикат към дъното. Вместо обаче пасажерите да помислят за своето спасение, те продължават да вярват на капитана за своето светло бъдеще на сушата. А дали ще стигне горивото дотам?

Без преувеличение може да се твърди, че всички правителства след влизането ни в ЕС са построени в голяма степен като баланс на различни политикономически интереси и групи по повод очаквания "златен евродъжд" над страната. Схемите, по които лъвският пай трябваше да отиде в тези групи, са разнообразни, но в огромния брой случаи общият знаменател са изпълнителите – строители и доставчици на услуги. Затова статистиката отчита небивал бум на строителни и консултантски компании след 2007 г.

Проблеми с усвояването на европейските фондове вече два пъти проваляха социалистически правителства през 2009 г. и 2014 г. Когато стана безпощадно ясно, че с тях начело европарите в България спират, настъпи радикално преструктуриране на политическото пространство по формулата пари срещу власт. Най-важното в нея е подялбата на публични ресурси между мажоритарните акционери в законодателно-изпълнителната власт и съдебната власт. Всички други аспекти на упражняването на различните власти са просто вследствие от този сговор.

По тази причина логично е не да се попитаме риторично дали са възможни истински реформи, а колко може да издържи този тип управление, което трябва постоянно да захранва с публичен ресурс нарастващите икономически апетити на акционерите и да покрива огромни разходи в поддържането на мажоритарния дял във властта?

Моят отговор е - докато пресъхнат трите му финансови източника: еврофондове, външен дълг и нови данъци. За анализаторите е видна тяхната бурна динамика след 2013 г. Съфинансирането на еврофондовете заедно с галопиращите разходи в продънени публични (енергийна, социална, здравна и др.) системи води до дефицит, който пък води до увеличение на външния и вътрешния дълг, чието пък нарастване и обслужване изисква нарастване на данъците и квазиданъците (осигуровки, винетки, ДОД, данък вредни храни, ДДС автомобили, като последните две засега са само опити). Алтернативата – събиране на всички дължими на държавата данъци и акцизи, е немислима. Защото трябва да бъдат платени от същите политикономически играчи. Тоест те са както в разходната част на бюджета, където с обществени поръчки и еврофондове захранват своя неутолим глад за ресурси, така и в приходната част, в която липсват техните данъци и акцизи.

Историята показва, че такова управление е обречено, но, уви, по-скоро късно, отколкото рано. Защото досегашният натиск от ЕС отслабва в новата геополитическа ситуация, а у нас публичният натиск за реформи би започнал само когато нещата са се влошили до степен да се удря директно джобът на данъкоплатците, както през 1997 г. Дотогава общият видим проблем на държавата остава невидим за критична маса граждани, без която реформи са невъзможни.