България бавно, но сигурно оскотява

Пред очите ни протича процес на разпад – разпад на държавата и държавността ни, разпад на обществото и общността ни, разпад на демокрацията и демократичността ни, разпад на смисъла и смислеността ни


Фейсбук

Съветва ме приятел, че хората у нас не искат да слушат истина, която е крайна; не желаят да четат неща, които не се осмеляват да си ги помислят; не им харесва някой да казва това, което им показва колко безразлични са към всичко, което се случва в България; не им се нрави да бъдат предупреждавани, че страната ни отива на зле.

Хората у нас, критикува ме приятелят ми, се плашат от реалността, когато нечие писание ги кара да я видят; те изпадат в стрес от самата мисъл, че трябва да заемат позиция; примират от страх да не ги ангажират с мнение за ставащото в държавата; изпитват ужас потрес при напомнянето, че и те носят вина за агонията на отечеството ни.

Затова, според моя приятел, аз греша като пиша, това, което пиша и като говоря онова, което говоря. По-добре е да им се казва това-онова на малки порцийки, на дребни хапки, на нищожни глътки, на месец по лъжичка, тогава нещо да чуят, нещо да им трепне, нещо да ги разбуди, нещо да ги изводи от ступора.

Има обаче две НО.

Първото НО е, че аз не мога да пиша и говоря така. Не виждам смисъл да го правя, не виждам и ползата, за тази цел си има политолози-психоаналитици и още повече – политици-психотерапевти.

И едните, и другите се отнасят към хората в България като към психо-болни, третират ги като такива и ги държат паралелната реалност на полулъжите и полуизмамите, полуистините и полуправдите.

Ала за лъжите, и за измамите „полу“ означава всичко, напълно, изцяло – полулъжите са брутални лъжи, полуизмамите са нагли измами; а за истините, и правдите „полу“ означава нищо, празно, пусто – полуистините са нагли лъжи, полуправдите са брутални измами…

Второто НО е, че България не просто е зле, тя става все по-зле. Според мен, пред очите ни протича процес на разпад – разпад на държавата и държавността ни, разпад на обществото и общността ни, разпад на демокрацията и демократичността ни, разпад на смисъла и смислеността ни.

И точно както с приближаването към катастрофата, както доказва Теорията на катастрофите, скоростта на приближаване към нея се увеличава и приближаването се ускорява, така и у нас – с всяка година процесът на полуразпад и приближаването към пълния разпад се задълбочава и ускорява.

Изминалата година бе изключително лоша за България – за нейната държавност, за нейното общество, за нейната демокрация, за нейния смисъл като съществуване и оцеляване.

За мен с необратимостта и зловещината на случващото се, с циментирането и репресивността на постпреходното статукво, с всевластието и плячкаджиството на олигархията, с неспособността и нежеланието на властта да прави реформи, с апатията и липсата на сила на народа ни да промени каквото и да било, това бе най-лошата от всички 26 години след 1989 г.

Защото дори ужасната Луканова зима и кошмарната Виденова хиперинфлация бяха основно едната жестока икономическа, а другата – жестока финансова криза, а през 2015 г. в България жестокият ефект на кризата е системен и комплексен – криза на държавността, на демократичността, на общността, на икономиката, на финансите, на структурите за национална сигурност, на идентичността, на националното чувство, на съгласието между хората по който и да било важен въпрос за страната ни.

Деморализацията на обществото е пълна, а деинтелектуализацията на властта – апокалиптична, затихват основните функции на държавата, народът се превръща в оскотяваща заради битието си, обезверяваща се заради съзнанието си сива маса спасяваща се поединично и дезинтегриращи се едновременно като общност и като личност индивиди…

При тези две НО може ли човек да пише обтекаеми ала-бали за ситуацията в България, само и само да не разтревожи хората у нас, според мен не си струва.

Като на хората не им се тревожи, така да бъде. Значи те приемат, че няма да ни бъде. И това явно не ги притеснява. Никак не ги притеснява. Така изглежда. И по всичко личи….