Дневник на чумавата година

Един българин – Гошо ли, Ваньо ли – седнал да гледа дневника на събитията през годината и като гледал в телевизора, заспал. И като заспал, засънувал чумата. Водела го да го дере и да му показва някаква страна.

И първо го завела в едно село, цялото затрупано от сняг. Край селото няколко мъже с хубави нови кожуси колели прасе. Водата в котела завирала, няколко мършави кучета лаели възбудено, прасето квичало. Всичко си било както трябва, но се усещала тревога – мъжете били неуверени, взели да се споглеждат, единият изпуснал ножа.

Гошо ли, Ваньо ли тъкмо щял да ги пита каква е тази работа, когато от селото повял топъл вятър и страшно замирисало на кочина. Тогава човекът забелязал, че мъжете с хубавите кожуси имали розови копитца, копитцата били накаляни, а между яките на кожусите вече заплашително го гледали дузина свински очички. Кучетата го залаяли и се спуснали срещу него.

Аха-аха да се събуди, чумата го грабнала, полетяла с него и право в някаква болница. Озовал се отгоре върху операционната маса, Гошо ли, Ваньо ли почнал да се оглежда. Приличало на болница, миришело на болница, но не било съвсем болница. Операционната зала била телевизионно студио, вместо лампа го гледало окото на огромна камера. Някаква сестра, в която разпознал журналистката И.Б., се надвесила над него, но вместо да го упои, го напудрила.

Огледал се за чумата и я видял да върви зад млад и вече побелял мъж, който говорел пред една камера в другия край на студиото. Гошо ли, Ваньо ли не чувал какво говори мъжът, но по жестовете му разбирал, че болницата е негова, че е малък големец и се перчи. Но тогава станало нещо странно – докато мъжът говорел, чумата поставила ръце върху очите му и лъвчето, което бил, се превърнало в шушумига.

На Гошо ли, Ваньо ли му станало драго и щял да се захили, когато чумата отново го грабнала, литнала нависоко и го пуснала в средата на някаква столица, пред голяма и богата къща. Било вече лято, слънцето припичало. Голямата и стара къща имала красив алпийски покрив, изящни дървени капаци на прозорците и широк двор, обърнат на изток. Дворът бил пълен с чужди хора, зад високата му ограда други чужди хора напирали да влязат.

"Да влизат всички!", чул се строг глас от къщата. След него нещо треснало, посипали се стъкла, някой лигаво запял, друг започнал да вие, трети викнал: "Не трябва, чумави са!", и много от старите обитатели на двора, които били оклюмали до оградата, се ободрили и викнали след него: "Не трябва, чумави са!"

А Гошо ли, Ваньо ли потърсил онази, дето го водила по земята, и като я намерил да пие вода от кладенеца на къщата, рекъл ѝ:

- Ама наистина ли са чумави?

А чумата се подсмихнала и му отговорила:

- Човече, не виждаш ли, че вече съм вътре?

И докато Гошо ли, Ваньо ли се чудил как така чумата е и вън, и вътре, тя отново го грабнала, захвърлила го в едно поле и изчезнала. Неодран, Гошо ли, Ваньо ли застанал кротко в края на полето и зачакал чумата да се върне.

Есен. Тънък хлад, мъглица. Опоскан бостан, тук-там шарена кратуна, кочани и стърнища, гарги, ловци с дочени каскети се снимат в дола пред убити вълци. В средата на полето плашило, по ръцете на плашилото още гарги, върху дебелото му сламено тяло – футболен екип с кръпки. Главата на плашилото е огромна оранжева тиква, към устата на тиквата – стълба.

Чумата не се вижда никаква, Гошо ли, Ваньо ли тръгва по стълбата, гаргите грачат, има нещо просташко в грача им.

И като се качил и влязъл в тиквата, Гошо ли, Ваньо ли усетил колко му е топло и уютно, разбрал че това не било никаква тиква, ами домът му, и видял себе си да дреме на дивана. Бил заспал пред телевизора, който боботел, и жена му викала от кухнята, че коледната трапеза е сложена.