Веселина Седларска, http://reduta.bg
Когато трима души те попитат дали си гледал новогодишното поздравление на Владимир Путин, няма как да не се замислиш какво става, защо става. Много кратко и много човешко било словото му. Сигурно. Не съм го гледала, но им се доверявам. Точно такива хора, ако не същите, преди 25 години казваха, че са били в Париж или Лондон и че там е невероятно, неземно, неописуемо прекрасно. И тогава им се доверявах, не бях ходила.
Освен това Путин бил поздравил българите около Коледа, макар някакви платени еврогейци и поръчкови соросоиди да твърдят, че поздравлението било фалшиво. И българското кученце бил прегърнал Путин на една от страниците в годишния си календар. Както се знае, такива хора не вършат нищо случайно. Той мисли за нас. Но ето че имало хора, които били продали и предали свободата ни за банани, затова сме на туй дередже. За щастие не се гасяло туй, що не гасне, кат Русия няма втора тъй велика на света…
Ама вие сериозно ли? Аз ли съм живяла по онова време, когато нямаше банани, или вие? Защото или не сме живели по едно време, или не сме живели на едно място. Аз със сигурност си живеех тук. Банани нямаше, но не помня това да ми е било проблем. Проблем ми беше, че не можех да започна работа там, където ме искаха, защото нямах жителство. Проблем ми беше, че съпругът ми е от Будапеща, но не можех да ходя там повече от един път годишно, защото имах право срещу паспорт, подписан в милицията, да обменя 110 лева във форинти само един път в годината. Проблем ми беше, че обичах английската литература, но не можех да си я купувам в оригинал. Проблем ми беше, че Държавна сигурност е поискала от мой колега в университета да ме следи, защото мъжът ми е чужд гражданин. (Той е депутат този наш колега сега, жив и здрав да е). Тази свобода ли продадохме и предадохме? И какво общо имат тук бананите?
Вие питали ли сте някого защо харесва Путин? Аз попитах. Много ги изненадва хората този въпрос. По онзи начин ги изненадва, по който ги учудват въпроси, които никога не са си задавали, защото отговорите са някак естествени, някак се подразбират. И кое точно се подразбира, настоявам да ми отговорят. „Ами…нали виждаш какво е положението сега, какво му харесваш на това положение?“
Така е – виждам какво е положението и изобщо не го харесвам. Помня и какво беше положението, когато бяхме в съветска орбита – още по-лошо беше, с изключение на това, че бяхме млади. Ако Путин може да ми гарантира, че ще ни направи отново млади, сигурно щях да го харесам. Друга причина за харесване не виждам. И тези, които го харесват, които се умиляват, че ни е поздравил, също не могат да ми дадат конкретни причини за харесване. Няма причини. Путин и Русия са просто другите имена на пустотата. На празнотата. Противоположното на „тук“. Онова „там“, където за нас винаги е бил хубавият живот, недостъпният за българите. Онова „там“ е мястото, където ние засаждаме надеждите си. „Тук и сега“ е лошо. „Там и преди“ е добре. Винаги е така за нас.
Не искам да обидя никого, кръстила съм си го за собствена ориентация „слугински синдром“. Слугата търси добър господар. И като отиде при някого, осъзнава, че господарят на съседната къща е по-добър. Започва да си мечтае да го наемат там. Мечтата се сбъдва. След което започва да се колебае дали пък не беше по-добре преди. Ако имаше своя къща слугата, нямаше да са му толкова важни чуждите. Но той няма своя къща, изоставил я е, освободил се е от грижи и кахъри да я поддържа. Но пък се е натоварил с тежкото чувство, че винаги се е минал, че независимо от коя страна на оградата е, тревата от другата страна е винаги по-зелена, а кокошките приличат на патки все там, където го няма.
Много е странно, че любителите на Русия стават и си лягат с мантрата, че те са различни от слугите на капитала, на Америка и Европа. Даже и през ум не им идва, че оглеждайки се за патрон в противоположната посока, точно те се държат като недоволни слуги в търсене на господар. Изобщо не се респектират от факта, че вече сме си избрали общността, към която искаме да принадлежим, и сега остава ние, само ние и точно ние да си преметем двора и да си подредим къщата. И няма нищо по-нормално да го правим с помощта на тези, които сме си избрали за обкръжение. И че ако непрекъснато ходим насам-натам в търсене единствено на благоволения и подаяния и живеем в кавги кой е по-щедрият голям брат, накрая ще се изпокараме и изгубим. Колкото повече остаряват, толкова повече забравят в коя посока са излетели децата им, които не искат да живеят в мръсен двор и съборетина. Държим се така, като че ли единствената българска дилема е дали да миеш чинии в Европа или да сечеш дървета в Коми.
Бананът се превърна в емблема на лишенията през социализма. Защо той, а не лишението ни от право свободно да пътуваме, да речем – нямам представа. Както е вече казвано: Мислех, че те искат да са свободни, а се оказа, че искали да са богати. Свободата е тежко нещо – нищо не ти гарантира, освен самата себе си. Бананът поне може да се пипне, да се помирише, да се изяде. Сигурно затова. „Мислех, че искат да са свободни, а те искали да са богати.“ Нищо не предадохме и продадохме заради банана, нищо – защото нямахме нищо, освен малка сигурност срещу голяма несвобода.
Толкова е странно това харесване на Путин, че чак започнах да се питам дали пък не е просто и само модерно, някакъв перверзен шик в причудливите ни времена. Като старомоден човек съм сигурна само в едно – както и да кръщаваш пустотата си, тя си остава пустота. Няма смисъл да я маскираш с имена и населяваш с илюзии. От пустотата има само едно спасение – построяваш си на нея своя къща и преставаш да търчиш да лъскаш праговете на чужди.