Борисов в медийния комфорт

Премиерът се чувства като "балансьор" от позицията на силата. Другите са "джуджета", а той - "великан"

Даниел Смилов

В интервютата, които премиерът Борисов даде за медиите, няколко проблема заслужават особено внимание:

1. Предсрочни избори: Фактът, че нещо енергично се обсъжда в политиката, пък и макар като се отхвърля, обикновено означава, че то е много вероятно. Основният аргумент срещу предсрочните избори е, че резултатът от тях няма да е много по-различен от настоящия, а ще бъде загубено време. Но когато едно управление изгуби ориентир, изборите стават наложителни. Аморфното мнозинство в парламента в момента е индикатор точно за такава загуба на посока. Усещането за лутане ще се усилва и нищо чудно към средата на годината предсрочните парламентарни избори да станат възможни по формулата 2 в 1; 

2. След предсрочните избори: Борисов твърди, че няма да преговаря с реформаторите изобщо, ако има предсрочни избори. А те няма да имат с кой друг да преговарят за участие в правителство по принцип. Втората част на твърдението е по-скоро вярна, но първата е подвеждаща. ГЕРБ ще са в абсолютно същата позиция като РБ – или каквото е останало от тях. Ако Борисов не направи коалиция с реформаторите, ще трябва да прави с ДПС или с други. Интересно е, че той приема втората опция като неизменна даденост – която му се полага, а първата – като невъзможна или тежко условна. В крайна сметка, има значение и защо пада дадено правителство, и кои партии след това хората избират. Ако РБ – в един или друг формат – получи доверието на хората, заклинания отсега за отказ от преговори с тях са просто пропаганден трик;

3. ГЕРБ като балансьор: Това е големият парадокс на българската политика. ГЕРБ – основната партия – вместо да има ясна визия и да я налага, действа като балансьор между предложения на по-малките си партньори. И вече основно между ДПС и АБВ, защото ключовите приоритети на РБ бяха „балансирани“ не в тяхна полза;

4. Ненамеса в работите на друга партия: Случаят с ДПС не изисква Борисов да се меси в работите на друга партия. Той няма право на такава намеса – законът я забранява. Въпросите, на които премиерът трябва да даде отговор, са други, обаче. Първият е, може ли на такава партия като ДПС да се има доверие – било то в турската, руската или корпоративната ѝ част? Може ли от такава партия да зависи съдбата на правителството? Защо ГЕРБ гласува заедно с тази партия по ключови приоритети като съдебната система, например? А ако Местан наистина е човек на Анкара, не е ли досегашното партньорство на ГЕРБ с ДПС някакъв проблем, нуждаещ се поне от обяснение?;

5. Ненамеса, но де факто подкрепа за Доган: В една демократична държава и в една демократична партия конгреси-пучове – като този срещу Местан – не само не са добра практика, но хвърлят съмнение върху цялата организация. Не и за Борисов, обаче – за него ДПС е сякаш „черна кутия“ и каквото и да изскочи от нея като лидер, той би го приел като де факто коалиционен партньор. (Стига, изглежда, да върви в пакет с Пеевските медии и фирми.)

6.  За „несправянето“ на Христо Иванов: „Реформата на Иванов“ се провалила и той трябвало да подаде оставка, понеже не бил „диалогичен“. Поредица от евфемизми, прикриващи необяснимото с публични аргументи партньорството на Борисов с ДПС;

7. Нищо не се е случило, министрите са си на работа: Борисов се държи така, че все едно нищо не се е случило нито в РБ, нито в ДПС, нито в парламента. България е парламентарна република, обаче. Едно правителство може да е персонално същото, но ако подкрепата в парламента зад него е сменена, това не може да не се отрази на неговата политика. В случая с правителството "Борисов -2" имаме ново, много аморфно мнозинство, за което е ясно само едно – че няма желание да провежда по-радикална съдебна реформа, както и да уязви интересите около корпоративната клиентела на ДПС. Това е мнозинство на доизживяване, мнозинство на ситуационните баланси, на парламентарната акробатика. ГЕРБ явно се готви за такъв тип представление, което да продължи максимално дълго. Въпросът е, полезно ли е то за страната? “Без сегашното правителство ще стане по-лошо” е аргумент, който ще губи силата си с всеки изминал месец и до есента, тази сила ще е най-вероятно отрицателна;

8. Заплахата „ще стана президент“: Президентският пост за Борисов е явно изход от най-активната политика. Посланието е – ако нищо друго не проработи, Борисов ще се оттегли в президентството. Друг, по-опасен за страната, вариант е той да се опита да промени управлението в полу-президентска посока. Но за това са необходими сериозни мнозинства, а ако Борисов ги има, би могъл просто да бъде премиер – най-влиятелния пост в нашия модел. В този смисъл, хипотезата за президентството като изход е по-вероятна. Като цяло, Борисов ще държи опонентите си в напрежение до почти последния момент преди да определи кандидата на ГЕРБ за президентския пост, като вероятността той самият да се кандидатира е почти нулева към момента;

9. „Газ“: Въпреки множеството обяснения, този казус не е съвсем ясен. Има предлагане на газ от руска страна, има търсене от българска, няма искания за промяна в цената от никой, няма неплащане на задължения. И на фона на тази идилия стигаме до „газова криза“ навръх Нова година, до възможност за спиране на газа, както и до опити за смяна на фирмата посредник. Руската страна „не е виновна“, а на Сашо Дончев му се вменява едва ли не опит да свали правителството (като пътьом Дончев унищожи бизнеса си). И по-глупави неща са се случвали в родината, но това – ако е истина – също е достойно за тиквен медал. Но най-вероятно просто не е истина, а става дума за смяна от страна на Русия на газов посредник. Не толкова по икономически, а по хибридно-политически причини.

И накрая, трябва да отбележим промяната в стила на Борисов – той очевидно отново се възползва с удоволствие от медийния комфорт на бизнес империята около ДПС. Борисов вече (отново?) е на „ти“ с Пеевските редактори, някои от които доста са го попържали само преди година. А те откликват изключително добронамерено и отзивчиво на всеки негов жест. Т. е. – вече Борисов се чувства като „балансьор“ от позиция на силата. Другите няма какво да правят – те са „джуджета“, а той е незаменим „великан“. Това е може би най-проблемният симптом на самозабравянето, който вече е играл лоши шеги на въпросния великан. Защото все пак едно е образът, налаган от производителите на медиен комфорт – друго е реалността.

-----

* Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.