Държавата на Поничките

Докато братята Иван и Десислав (Поничките) пребивали във Враца 18-годишният Тодор, наоколо се събрали зяпачи. Снимали с телефоните си, но не събрали кураж да ги спрат. Линейката закъсняла, а полицията пристигнала, за да прибере веществените доказателства. Сред тях имало и метален бокс. С него Тодор слязъл от колата си, за да отмъсти за това, че бил напсуван, защото свирил с клаксона си, докато Поничките пресичали.

В обобщен вид това е масовата представа за случилото се по обяд на 12 януари в центъра на Враца. Разследването тече, версиите кой кого е нападнал пръв и кой кого повече е бил вече се разминават и си противоречат. Прокуратурата промени обвинението към по-тежко сякаш след намеса от София, а историята ще продължи да е водеща в медиите поне още два дни.

Но ако погледнем на бруталната случка отвъд конкретиката (без тя да е маловажна), в случилото се виждаме

"организираната престъпна група", в която всички вече сме съучастници

В България отдавна няма невинни. Воюваме по съседски, битово, съсловно, без да се познаваме дори – по средата на улицата. Справедливостта е претопена в някакво "интелектуално мрънкане". А с него в продължение на 25 години съдебната система на "зрелия социализъм" оцеля, мутира в пълното си отрицание и се приспособи. За да обслужва.

Затова участниците в телевизионните репортажи за убийството на Тодор повтаряха като един:

"Няма справедливост"

Към доказателствата приложиха собствените си видеоклипове.

В тях видяхме мястото, на което братята повалили Тодор. Видяхме мръсната недокърпена улица, и ръждивата ограда, и калния тротоар...

Видяхме смачкани хора в един от най-разсипаните градове на България. И погнусата от мизерията – на бит и дух! Заради нея си отиде Тодор.

Страшното е, че и тази смърт влезе в регистрите на отвращението, не на бунта ни.

И яростта на вече покойния Тодор, и жестокостта на Поничките – всичко е продукт на съсипаната държава, на безотговорните й граждани, на провала ни.

"Тук често пъти се решават проблемите по този начин", обобщи във вторник кметът на Враца Калин Каменов. Каза още, че "във Враца имало сериозен проблем с поведението и агресията".

За къде да бърза тогава "Бърза помощ"? В държавата на болните, насилието не е спешен случай.

Миналия петък

майка би учителка пред учениците й

защото "била недоволна от грижите, които са положени за физическия комфорт на детето й". Не и позволили в средата на часа да смени мокрите му чорапи със сухи.

В неделя – друга 16 годишна "поничка" - Димитър Чантов, посред бял ден изби зъбите на пътник в бургаски автобус. Пострадалият посъветвал приятелката му да свали калните си обувки от седалката. Разбира се, че и в този случай никой не дошъл на помощ. Безучастно и страхливо свидетелите на побоя уж дочакали спирките си. После просто слезли от автобуса. (Докато пишех този текст в новините вече се появиха поне още три заглавия за случаи на "необяснима жестокост" в съвсем обичайни, делнични ситуации).

Според психолозите в училището на Чантов той бил "затворен, неразговорлив, а комуникацията с него - почти невъзможна". Тълкувал зле посланията към себе си и не търпял критика, защото я приемал като заплаха. Вероятно по тази причина отказал да се извини на пребития. Звучи като национална епикриза, нали?

Ето, така се превърнахме в общество от "понички"

- мнителни и агресивни.

"Има доста хора с прякори в този град", каза още кметът на Враца след убийството на Тодор.

Позволихме на прекалено много хора с прякори да създадат "тази държава", в която сега живеем насила. Създадоха я със сила и страх, нали помним? И, да си признаем, почти не оказахме съпротива! Напротив, по законите на най-примитивната мимикрия решихме да се слеем със средата на силните, да станем невидими, да не се забелязваме в оцеляването си. Сигурно затова голите глави се размножиха като болест през зимата. Превзеха държавата по вертикала, завладяха я като епидемия. За това и думите изчезнаха –

онези не бяха силни в говоренето

Така дойде ред и на "картинките" без коментар. Появи се джобният комикс, в който огромната част от медиите в България вече са способни да превърнат и най-потресаващата трагедия.

Случи се и с убийството на Тодор. Изгледахме го (от безопасна дистанция) в любителски и "професионални" фотосесии (18+) - "Вижте ужасяващи снимки на убитото момче от Враца". Проследихме го в сайтове и телевизии - "Шокиращо ВИДЕО показа последните секунди от живота на пребития Тодор от Враца" - малко мъгляво, уж през облака на някаква "етика".

Такива са медиите на анонимната безучастност. Те не съчувстват, нямат срам, нито гняв. Отразяват смъртта "анатомично", с рутинна белота по бузите. Надничат в детайлите, сякаш правят аутопсия на собствената си безсърдечност.

Тези медии предават на живо "как точно се е случило" и пет пари не дават за

серийното убийство

което вършат.

В солидарните общества кадрите от случилото се във Враца щяха да изглеждат другояче. Щяха да са разкритие, свидетелство, доказателство и дори обвинение.

"Аргументът" на металния бокс щеше да блесне още в началото на историята, не едва в късните новини с експозето на говорителя на МВР. Защото без него историята е невярна. А поничките – те щяха да са по очи.

Тук всичко е наопаки, защото така сме го подредили.

За това, след всичко, което сами си причинихме, цяло чудо е, че все още пазим някакъв затихващ рефлекс за възмущение. И продължаваме да реагираме. Макар и вече само на болка.