ВСИЧКИ СМЕ ВРАЧАНЦИ

          С какво се различава врачанското убийство от многото други, извършени и извършвани на територията България? С нищо. Различни имена и адреси. Иначе какво? Дали ще се именуват Понички, Братя или просто тимаджийски биячи и подпалвачи – какво значение имат имената на убийците? Зад прякорите образът винаги е един и същ - изроди, които във всяко друго общество отдавна щяха да гният в зандана, а в сянката отзад като китайска стена се възправят политици, според българското разбиране за политик. Пари и власт, впрегнати не за някакво икономическо проспериране и обществен растеж, а за гангстерски обири и нагло всяване на страх.

          А колко му трябва на беззащитният да се уплаши?

          И ето, че всички се юрват да плюят държавата, задето не е защитила пребитите, ограбените, убитите. Вярно е – не го прави. Няма и намерение да го прави, и всички го знаят. Държавата, действаща на българската квадратура, много напомня на т.н. Ислямска държава – едно паразитно формирование, предназначено да плаши и краде, да тормози и разчиства неудобните, да мимикрира и сменя кожата си – но същността й остава непокътната. Тази държава е неспособна на друго. В нея липсва генът на съзиданието както на някои народи и общности им липсва способността да разграждат алкохола, а на други – да се развиват в еволюционен план.

          Всичко това е така. Казваме го, теглим по една попържня и си наливаме пред телевизора. А оттам се лее помия като потоп. И сядаме, и се мъчим да впрегнем чувството си за хумор, изтръгваме от трагедията комични елементи и полека всичко се превръща в пошъл тв сериал на име „Български работи”.

          Държавата си е държава, тя е консервативна по своята същност и предпочита най-малкото съпротивление. Тя е тромава конструкция и самичка нито ще помръдне, нито ще зарони сълзи за унижените и оскърбените. Държавата никога не прави и крачка без натиск – това е третият закон на Нютон; тя ще отиде толкова напред, колкото я избутаме. Иначе така ще си кюти непоклатима, защото самите ограбени и обидени, излъганите и поруганите, само хленчат и се сополивят, а най-смелите пишат сълзливи писъмца до Страсбург и Брюксел и кротко се зъбят на тирана, а той само се подсмихва.

          Така ще е докато не станем. Така ще е, докато не скочим. Докато не изритаме и изметем крадците, наглеците, мошениците, натикани в четирите власти като цаци /Опа-а-а!/ в консерва. Докато не обсадим Съдебна палата, парламент и Министерски съвет и не ги накараме пак да се измъкват като плъхове тайно от задните изходи. Докато не се отървем от жалкия си страх и не оставим на тях да се страхуват, да треперят и да пълнят затворите. Докато не се покажем достойни за честта и свободата си! А когато си достоен за тях, те винаги идват без да ги викаш дори.

          Когато осъзнаем, че ние сме силата, а престъпниците са жалка сган, когато ги натикаме там, където могат да откраднат само на съкилийника си налъмите, ще можем да се погледнем спокойно в огледалото. А дотогава ще сме покорни, страхливи и оскотели зяпачи на собствената си жалка участ и подобно на врачанските фотографи, ще щракаме снимки докато убиват поредния от нас.