КОМУНИЗЪМ И ПОСТКОМУНИЗЪМ В МНОГОСТРАДАЛНА БЪЛГАРИЯ / ВТОРА ЧАСТ/

               Този текст е своеобразно възпоменание по случай 30-годишнината от  съдебната екзекуция на младежа Живко Делков. Смъртната присъда на Пазарджишкия окръжен съд   е постановена  по следствено дело на Държавна сигурност. Поводът е двойното убийство на полковник от армията  и съпругата му край Баташкия язовир, а мотивът на престъплението -  бягство зад граница с колата на полковника. Особеното в случая е, че осъденият  не е чужд агент, „враг на народа” или поне „буржоазна отрепка”, а активен комсомолец, доброволен сътрудник на милицията, млада издънка на две комунистически фамилии. Баща му е пенсиониран милиционер. С прибавилите се напоследък  още две човешки жертви, казусът илюстрира ярко генетичната връзка между комунизъм и посткомунизъм в България. Няма как да загърбим миналото, то не е отминало.

               Липсват свидетели на приписваните деяния на Делков, няма и веществени доказателства за вината му. Независимата балистична експертиза от 2009 година определи експертизата на следствието като неистинско доказателствено средство. Този факт е достатъчен делото да бъде възобновено по силата на член 422 /1/ 1.  на НПК. Обвинението се основава върху демонстративните самопризнания на младежа, от които той се отрича в предсмъртните си писма, осъзнал клопката, в която е попаднал.

               През 2006 година  към опитите на майката-вдовица Стоянка Делкова за възобновяване на делото се присъедини и местна неформална гражданска инициатива. Отправените към трите инстанции на прокуратурата молби бяха отхвърлени с категоричното „ няма законови основания”. Главният прокурор Борис Велчев   бешe лично сезиран, но отговор не се получи. През 2009 година бе издадена документалната ми книга „Гибел – историята на една смъртна присъда”, с подкрепата на Община Пазарджик.

               При създадените обстоятелства майката бе принудена да подаде жалба до Европейския съд за правата на човека /ЕСПЧ/ в Страсбург, позовавайки се на член 2 на Европейската конвенция по правата на човека за правото на живот, на член 6 за правото на справедлив съдебен процес. И още: на протокол № 7 на Конвенцията за правото на възобновяване на едно дело. В края на жалбата майката заявява: „Под наблюдението съм на злонамерени хора и се опасявам да не ме сполети съдбата на жалбоподателя пред ЕСПЧ прокурор Никола Колев, убит през 2002 година. Не съм сигурна, че Вашият отговор на жалбата ми ще стигне до мен. Затова Ви моля писмото Ви да бъде изпратено с копие до д-р Александър Попов. Следва пощенският адрес , електронният и номерът на мобилния телефон.

               Жалбата, с  точно изпълнени указания на Съда, е подадена с обратна разписка и  получена в Секретариата на 26 ноември 2012 година. По това време Делкова „изчезва”,  а на 21 януари 2013 година трупът й беше открит край Велинград. Секретариатът  бе  уведомен веднага за убийството на жалбоподателката.

               В практическото ръководство на Съда е записано: „Някои жалби се преценяват като спешни при наличие на непосредствена смъртна опасност за жалбоподателя. При настъпила смърт Съдът преценява дали да продължи да се занимава със жалбата от гледище на защита на човешкото право. Такъв процес възниква, когато жалбата засяга законодателство, правна система или практика в съответната държава.”

               Казусът Делкови – син и майка, отговаря и на двете условия. У нас липсва  съдебен контрол върху отказа на прокуратурата да предприеме действия за възобновяването на едно дело. Но той е налице в редица европейски държави. А в Германия, Франция, Италия, Чехия осъденият може да отправи сам жалба към съда. Българската прокуратура разполагаше с достатъчно основания, за да предприеме разследване и да представи делото пред  Върховния касационен съд за окончателното му разрешение.

                До този момент не е получен отговор на ЕСПЧ за допустимост на жалбата до упълномощеното лице за контакт. Бяха отправени две напомняния към Секретариата  и едно обращение към  председателя на Съда г-н Дийн Шпилман, но без резултат.

               Най-неочаквано казусът се изостри и усложни поради самоубийството на заподозрения в убийството на Делкова полицай-криминалист Малин Бозьов. През 2009 година Стоянка Делкова подарява с нотариален акт жилището си на семейство Бозьови,  „с условие да си запази правото на ползване пожизнено и безвъзмездно”. Четиричленното семейство се настанява в жилището. С течение на времето дарителката е подложена на морален тормоз, преминал по-късно  във физическо насилие. Делкова подава жалба в Районно управление на МВР -  Велинград, оставена без внимание. Следва жалба до Районната прокуратура, приключила с отказ  за образуване на досъдебно производство. Тормозът и насилието продължават. Делкова се обръща и към Областната дирекция на  МВР в  Пазарджик, но не получава подкрепа. Бива принудена да напусне жилището си и да живее под наем. Представя в Районнния съд иск за защита и възстановяване на отнето владение. Делото приключва с решение в полза на ищцата: семейството да предаде жилището. Получава се пълно разминаване между решението на Районния съд  и поведението на полицията и прокуратурата. Делкова се завръща в стаичката си в приземния етаж на жилището. Но след няколко безуспешни опита, в течение на година, не е въведена във владение и семейството продължава да го обитава. На 23 ноември 2012 година, няколко дни след като изпраща  жалбата до ЕСПЧ  Стоянка Делкова „изчезва”.

               Всичко това бе широко коментирано в медиите – местни и централни. Онова, което те не знаеха беше, че Малин Бозьов, вече пенсиониран, е водещ участник в независимата балистична експертиза, опровергала експертизата на следствието. Пасивната позиция на полицията и прокуратурата в този случай събуди съмнение за властови чадър над семейството. В някои медии поведението им бе определено като „престъпно бездействие”. Мнозина прибавиха към основната версия „битов конфликт” и друга – активното съучастие на лица от силовото задкулисие, заинтересувани истината за смъртната присъда над Живко Делков да не излезе наяве.

               В края на месец януари 2014 година досъдебното  производство по повод убийството на Стоянка Делкова приключва без резултат, но издирвателните действия продължавали. Така, както и в случая с убийството на жалбоподателя към ЕСПЧ прокурор Никола Колев през 2002 година...

               Другият важен и висящ проблем е липсата на отговор  на ЕСПЧ до упълномощеното от жалбоподателката лице за контакт, което може да се тълкува като неизпълнено служебно задължение и отказ от правосъдие. Дали и тук не се е промъкнало известното правило на Сталин: „Няма човек – няма проблем”?

               В статията си „Кой ще ни пази правата от ЕСПЧ?” адвокат Михаил Екимджиев поставя ударението върху т. нар. бланкетни карти - еднотипни формални отговори на Съда на подадените към него жалби. Практика, която авторът определя като „залпово отстрелване на жалби и човешки съдби”. Говори за криза в ЕСПЧ, дори за неговото обезсмисляне. Представеният тук казус  потвърждава тезата.  Съдът не  зачете гражданската ни инициатива дори с „бланкетна карта”.

               Няма как да подминем и ролята на българските представители в Страсбург. Като съдии, те не  застъпват интереси на държавата си, а обсъждат и решават делата като независими личности, по вътрешно убеждение. По това време наш съдия е госпожа Здравка Калайджиева. Би трябвало да е в течение на възникналите проблеми около описания тежък казус  - с трите човешки жертви и неоспоримата си правна значимост. Обърнахме се за съвет и подкрепа към Фондация Български адвокати за защита на човешките права, чийто кадър е госпожа Калайджиева. Отговоръте беше:  „Предвид на независимостта на съдиите в ЕСПЧ ние нямаме никаква връзка с г-жа Калайджиева и не бихме могли да Ви съдействаме в тази насока”. С други думи – трябва да се примирим с неизпълненото служебно задължение на Съда. Но за гражданската ни инициатива независимостта не означава недостъпност и безотговорност.

               От  2015 година наш представител в Съда е г-н Йонко Грозев. В качеството му на адвокат-правозащитник той беше в течение на проблемите около казуса „Делкови” . В писмо с обратна разписка, пристигнало в Страсбург на 12 октомври 2015 г., помолихме съдия Грозев да проучи и  да изясни  каква е причината за мълчанието на Съда, налице  ли е пропуск  и кой е отговорен. До този момент нямаме отговор.

               Казусът „Делкови – син и майка” беше представен подробно и на вниманието на главния прокурор г-н Цацаров с писмо от 07. 04. 2015 г. Подчертахме, че българското общество очаква от него да се справи с наследените органични недъзи на институцията, която оглавява, и с ниското доверие, с което се ползва. Разрешението на този казус тук, по негово разпореждане, ще бъде важна крачка в тази посока.              

               „Мълчанието е злато!” – поучаваха древните. „В мълчанието е злото!” - твърдим ние. Ако една институция, българска или европейска, се гуши гузно в мълчанието, нека бием камбаната, докато я проглуши. Изгубим ли вярата си в Истината и Справедливостта, губим всичко, зарад което си струва да живее един човек. И един народ!

               Бог да прости Живко, Стоянка и Малин!

               Вписах тук и бившия полицай, защото „всеки е невинен до доказване на противното”.