Събития у нас ме накараха да си спомня за един велик американски филм, непознат на днешните наши зрители, които мислят, че в Съединените щати се правят само екшъни и трилъри. Филмовата драма е от 1957 година – „Дванайсет разгневени мъже” на Сидни Лъмет. Дванайсетте разгневени мъже са съдебни заседатели, които трябва да се произнесат за убийство. За него има заподозрян младеж с много тежки улики и със солидно досие. Всички, с изключение на един, гласуват „виновен” и бързат да си ходят. Но този, който не се съгласява с лекота да произнесе смъртната присъда, не се съгласява и с лекота да отстъпи. Другите единайсет заседатели нервничат, нахвърлят се върху него, убеждават го, обвиняват го, ругаят го, но той отстоява позицията си, че присъда не може да се произнася небрежно и с лекота. Действието на целия филм се развива в заседателната зала, но диалозите са изпълнени с толкова динамични обрати, че го правят по-напрегнат от трилър. Един по един съдебните заседатели се съгласяват с този, който в началото е сам срещу всички и променят решението си. Накрая всички гласуват неговата теза, която се оказва вярна. Един срещу всички е отстоявал истината. Един срещу всички е бил прав. Един срещу всички е бил отговорен. Един срещу всички е действал по съвест. Един срещу всички е спасил живота на човек, който иначе щеше да отиде на електрическия стол невинен, но осъден от мнозинството. А мнозинството нямаше даже да разбере, че е допуснало грешка.

Убийствата в България стават внезапно като автомобилна катастрофа. По напълно незначителен повод. Агресията избухва вероломно, от всички страни. Миналата седмица по този начин загина 18-годишният Тодор от Враца.

Когато пишем за убийства и трагедии у нас, пишем така, сякаш у нас е най-лошо и най-страшно. Не, не е. По света се случват огромни трагедии и катаклизми. Но е естествено да възприемаме това, което се случва в България, по-пристрастно, по-критично, с по-оголени нерви. Естествено е, но от друга страна е и опасно, защото ни прави необективни. Искаме и очакваме обективност от правосъдната система, но подлагаме на съмнение почти всяко нейно решение.

Прокуратурата беше принудена в разстояние на три дни да повдигне съвсем различни обвинения към двамата братя от Враца. Очевидно това стана заради надигналите се протести. Съвсем отделен е въпросът дали настояванията на протестиращите са обективни. Но както протестите, така и действията на прокуратурата са сериозно основание за сериозно замисляне. Докато на Тодор е нанасян побой, наоколо са се събрали над двайсет човека и са снимали с телефоните си. Благодарение на техните клипове прокуратурата и следствието имат изобилен снимков материал, но под въпрос е дали снимащите ще го предоставят на следствените органи или ще си замълчат и ще го скрият. Така, както е скрит металният бокс от местопрестъплението и никой не казва кой го е взел и защо го крие. Също така поне част от снимащите можеха да се опитат да помогнат. Но помощ оказва само един! Той после дава и показания и те съществено се разминават с твърденията на близките на починалото момче. Защо наблюдаващите не се намесиха, защо не се опитаха да помогнат? Тяхната пасивност е осъдителна, но и разбираема. Ако ние, българските граждани, реагирахме съпричастно, ако се намесвахме в ситуации като тази, ако не бяхме безучастни, ако не бяхме пасивни и страхливи, престъпленията у нас сигурно щяха да бъдат наполовина по-малко. Но нашата безучастност си има своето обяснение, нашият страх си има своето оправдание. У нас, ако се намесиш да помогнеш, може да получиш обвинение в съучастничество. Най-сигурната и затова най-удобната позиция е да нямаш позиция, да кажеш: това не ме засяга и не ме интересува. Подобно отношение до такава степен се е развило и разраснало, че е станало характерна черта на националния ни манталитет.

И още на следващия ден част от пасивните наблюдатели сигурно са се присъединили към протестите. На местопрестъплението са ни чули, ни видели, но сред множеството протестиращи са неуязвими и защитени. Това поведение, така характерно за обществото ни, се е формирало бавно и дълго. Защото бавно и постепенно е ерозирало доверието ни към правосъдието. Ако не се върне доверието в българския съд, правосъдие в България не може да се очаква. Правосъдие под натиска на улицата не може да се очаква. Когато присъдите се решават на улицата, правосъдие не може да се очаква. Докато протестиращите обвиняват съда, правосъдие не може да се очаква.

Гражданската активност и гражданските протести са от изключителна важност за оздравяването на обществото. Предпоставка за гражданската активност е гражданската будност. В противен случай улицата може да бъде лесно манипулирана. Това у нас се повтаря за кой ли път отново и отново. Основната причина за нескончаемия български преход е, че българското общество изключително лесно се поддава на манипулация. Гражданският протест може да ни измъкне от тресавището. Но гражданският протест може да бъде използван, за да ни държи в тресавището. Ако отсъства граждански разум.

Примерът със съдебния заседател от филма е най-добрата илюстрация за това, което казвам – силата не е в мнозинството, а в разума, честността, справедливостта и отговорността.

Отскоро в България се появи един човек, който постъпва разумно, честно и отговорно и срещу него се нахвърли цялото задкулисие с всичките си продажни медии. Именно атаките на продажните медии и техния злостен език са най-верният индикатор за стойността на този човек. Лозан Панов за първи път ме впечатли със своята реч по повод 135-годишнината на ВКС. Каза истини, които всички знаем до болка и ги каза с брилянтна точност и смелост. Още тогава ми стана ясно, че необичайната смелост няма да му бъде простена. Такива неща не остават незабелязани и не се прощават. Ако беше лесно, щяха да са го правили и други преди. Малко по-късно председателят на ВКС доказа смелостта си на дело, като разкри един срамен SMS. За онези, които нямат нищо против да бъдат манипулирани, това може да е някакъв си SMS. Всъщност показването на този SMS пред широката публика означава прерязване на невидимите нишки на манипулацията, тоест прерязване нишките на най-силното оръжие на задкулисието. От тук нататък на задкулисието му остава един единствен ход – да използва продажните медии, за да манипулира податливата част от обществото, че Лозан Панов е нечестен, непочтен, страхлив, продажен, користен, корумпиран…, тоест, че е маскара като самите тях. Щом цитирал речта на президента Рузвелт, значи имал мерак да става президент. С такива перверзни доводи могат да си служат само глупави хора, които мислят, че всички са глупави колкото тях. Слава Богу, не всички журналисти са глупави, не всички медии са продажни и не всички са изкупени от Делян Пеевски. Този, който иска да знае истината, има откъде да я прочете и чуе.

Говоря за Лозан Панов с такъв респект, защото той е първият и един от малкото, в които съзирам надежда за превръщане на нашата съдебна система в правосъдна. Говоря за него, защото ми дават надежда думите му: „Когато, в качеството си на председател на върховна институция, ставам свидетел как бяха бламирани ключовите промени на Конституцията, аз не само се възползвам от това право, а считам, че е мой дълг, който трябва да реализирам. И ще продължавам да го правя, независимо от това какви проверки, заплахи и медийни операции “Респект” ще бъдат направени срещу мен”. Говоря за него, за да му заявя съпричастност и да му окажа подкрепа. Говоря за него, защото съм убедена, че когато истината бъде казана, тя винаги ражда плод. А още от Христос знаем, че истината ни прави свободни.

Ако нямаме уши и сърце за истината, ще продължаваме да живеем в общество на груба и тъпа агресия – като тази, която доведе до смъртта на Тодор от Враца, която отнема живота на още много хора, която отравя живота ни. Ако нямаме уши и сърце за истината, ще продължи да се лее кръв по улиците и от телевизионните екрани. Само справедливостта може да спре агресията. А справедливост обществото очаква от правосъдието. Не справедливост за някои, а справедливост за всички. Такава справедливост, че българите да не напускат България. Такава справедливост, която да ражда надежда.