Един разговор вчера ме накара отново да се замисля над това, което ... мисля.

  И продължавам да мисля, че съм прав за това, което си мисля.

  Сега по-сериозно.

  Повечето хора, с които дискутираме нещата по света и у нас, смятат, че по света нещата са твърде динамични, непредсказуеми, тревожни, опасни, нестабилни, докато у нас има яснота, вкарани сме в една рамка, в един коловоз, цари макар и лоша, деструктивна стабилност, политиката, икономиката и обществената енергия са в стагнация, цари не-промяна, даже е убита самата възможност за промяна.

  Моят поглед е по-различен.

  Всъщност, оценката ми за ставащото по света не е по-различна. Това, което ме различава е, че докато повечето от хората, с които дискутирам, гледат на ставащото по света през призмата на досегашното общество, на досегашните процеси, чрез досегашния познавателен и описващ инструментариум.   И естествено всичко им изглежда страшно и неясно накъде върви и как ще се развие. Само че ние навлизаме в качествено ново общество – то е Обществото на риска, Рисковото общество (само ще добавя, но за по-голяма яснота няма да акцентирам не добавеното, че освен Рисково, качествено новото общество е и Глобализирано, Постмодерно и Мрежово).

  Рисковото общество идва да замени Обществото на сигурността, „Сигурностното” общество. Рисковото общество е много по-различно. То е все едно да замениш плуването в Панчаревското езеро с плуването в дълбоките води на Атлантическия океан – само на пръв поглед и на двете места става дума за плуване. Или да замениш скока на дължина с овчарски скок – само на пръв поглед и в двете дисциплини става дума за скачане. С други думи, ще минем през трусове, през драми, през проби и грешки, но постепенно ще се научим да живеем в новото общество – с повече тревожност, но и с повече възможности, с повече кризи, но и с повече постижения.

  В края на краищата на света (още повече на Европа) му се е налагало да изживява и преживява други кошмари, жестокости, дори кръвожадности, да извършва драматични преходи в нови общества, плащал е свръхвисоката цена на промяната, но все пак се е справял, все пак се е развивал, поне прави това най-малкото вече 90 века. С каквито и страх, ужас и паника светът да е чакал многократно краят на света, слава Богу, слуховете за край на света са се оказвали силно преувеличени.

  В този смисъл, можем да се вълнуваме неистово накъде и как върви светът, да се притесняваме за него, защото в него са и десетки, стотици хиляди наши, български деца, но аз подозирам, че той ще се справи и този път, ще развие инстинкт за самосъхранение, ще роди стратегиите и стратегическите мениджъри, макар да му бъде много трудно, това едва ли може да се оспорва.

  Що се отнася, обаче, до България, то тук аз не мога да бъда дори на милиграм или милиметър оптимист. За мен в България катастрофата вече се е състояла, но нейните власти, особено сегашната власт, отказва да проумее и признае това, поради което в разрез с науката, с политиката, с науката за политиката отказва да следва единствено спасителните посткатастрофични стратегии. България се управлява както винаги досега, само че ситуацията е посткатастрофична, ние все едно сме на сал, на лодка, а не сме вече на кораб. Но продължаваме да се държим все едно сме на кораб.

  В този смисъл властта се държи като всички власти досега, но понеже сме в посткатастрофична ситуация, а властта управлява както досега, то това е най-слабата и опасна власт от всички власти, които сме имали.

  Това е и най-неподготвената и неумееща да управлява власт от всички досегашни.

  Отчасти, тя не е виновна, че е толкова неподготвена и неумееща. Защото на всички управленски нива – в държавата и общините, в „меките” (здравеопазване, образование, социални дейности, екология и др.), в „твърдите” (силовите структури), в „производствените” (защото отговарят за произвеждането на изделия, стоки, услуги и информация) институции (останалите властови агенции), в бизнеса, културата и спорта – излизат и навлизат масово хора, които са продукт изцяло на средата и процесите през тези 26 години.

  Те са специалисти по оцеляване и нагаждане, по игри и отиграване на проблеми и ситуации; те нямат – защото биха им пречили – особени ценности и принципи; те са безпощадни и брутални към тези под тях и безгръбначни и лакейски към тези над тях; те не управляват процеси и не изработват стратегии за ефективен мениджмънт, не се интересуват от същността, от съдържанието на това, което ръководят, а залагат на лесни формални, повърхностни критерии и указания – заповеди, репресии, дисциплиниращи мерки, командване и командорене.   Изминалите 26 години родиха огромна маса такива играчи, оцелявачи, пробивачи, нагаждачи, слагачи и прочие –ачи. Не казвам, че всички са такива, но повечето СА такива, защото край тях е джунгла, война на Его срещу Его, откровена надпревара за постове, власт, пари, разпореждане с ресурси, пълнене на гушки на политици, мъкнене на куфарчета към София. И като всяко живо същество, а още повече, като всяко животно, мнозина от тези хора жадни за власт, слава, признание, почести, привилегии, пари, разви нужните сетива, приспособления, пипала, нервни окончания – за да успяват.

  У нас вече има определена „култура” – да не се ценят знаещите и можещите, да се изхвърлят и съсипват професионалистите, да се наказват имащите принципи, да минават честните и почтените за наивници и глупаци, да тържествуват калинките и партийните протежета, връзкарите и корупционерите, племенниците и любовниците. Естественият подбор естествено селектира основно този тип Човек на постпреходното статукво. И ние виждаме този човек пръкнал се и щъкащ навсякъде, на всички управленски нива и командни висоти.

  Ето защо казах, че отчасти днешната власт не е виновна за това, че е толкова неподготвена и неумееща да управлява. Но тя не е виновна само отчасти. Защото макар и да не е положила началото на споменатия неестествен Естествен подбор, тя заплува в неговите води със страст и сласт, тя го взе на въоръжение, тя вля в него конски дози допинг и стимуланти. Тя бе не само негов продукт, защото при подобен Естествен подбор беше въпрос на време да се роди точно такава власт на дилетантите, непукистите, пердетата, блажено нищите и свещено простите. Тя стана и неговото лице, тя го изписа на знамената си, тя го превърна в Закон, в Норма, в Ценност, в Принцип. Ако до нея този уродлив и опасен за България неестествен Естествен подбор се бореше с другите, с алтернативните пътища на себеизграждане на хората, с опита на мнозина да са честни, почтени, знаещи, можещи, за да имат шанс в България, то с идването на тази власт, всички други, алтернативни пътища бяха унищожени, забранени, изхвърлени и преустановени, най-малкото – безпардонно маргинализирани като неработещи и губещи, като пътища на глупака, романтика и аутсайдера, така че неестественият Естествен подбор стана Законът на Живота в България.

  Заради всичко, което ни се случи през тези 26 години; заради неестествения Естествен подбор; заради този Закон на живота и, да го кажа за обективност все пак, заради процесите в региона, континента и света, поне според мен, критичната маса, нужна за позитивна промяна в България вече я няма. Добре, нека аз съм песимист и да уточня – аз не виждам наличие на критична маса за промяна в България. Огромното мнозинство от хора, на които случващото се в България не даде да се реализират тук, не ги оцени, не им показа, че са нужни – те вече не са тук. Или в своята жизнена стратегия не планират бъдещето си съвместно с бъдещето на България.

  Не твърдя, че промяна в България не е възможна (макар да не я виждам), но твърдя, че с тази власт, с такава власт, с подобна власт България не ежегодно, не ежемесечно, не ежеседмично, а ежедневно губи шансовете си за промяна. Тази власт, властта на Естествения подбор, властта на Закона на Живота у нас, тя е отрицание на самата възможност за промяна. Промяната може да стане чрез ценностна революция в самото общество (добре, нека да не е революция, но Е радикална промяна). А това, което насажда тази власт е ценностна деволюция.   Промяната трябва да се изрази в качествено нова, фина, интелигентна, “smart” настройка на държавата, на нейното управление – чрез мощна доза интелект в управлението, чрез високоинтелектуални, съвременни, модерно технологични, обърнати с лице напред, към новото Световно общество технологии за стратегически мениджмънт на процесите, чрез визионерство, чрез просветено лидерство, чрез ранно сигнализиране на предизвикателствата и рисковете, чрез превенция на опасностите и заплахите. Тази власт е ходещо и подскачащо отрицание на всичкото това, тя е продукт и породител на днешната безпътица, на единствената неподлежаща на обжалване стабилност у нас – стабилността на абсолютната невъзможност за позитивна промяна, за промяна към по-добро.

    Ето така мисля аз и си мисля, че не съм далеч от правдивата оценка за процесите по света и у нас.

  Светът не го мисля – той ще се оправи. За света съм, както се казва, умерен и (признавам) малко уморен оптимист.

  Мисля я България – дали като светът се оправи нея все още ще я има и най-вече – като каква ще я има. За жалост тук вече не намирам основания за песимизъм.

  Освен ако не се случи чудо. А чудото не се случва, него го случват.   Затова и напук на себе си се надявам на младите хора. Сред тях има много стойностни личности.

  Аз ги виждам всеки ден. В студентските аудитории.