ЗА НОСТАЛГИЦИТЕ И ЛЕТАРГИЦИТЕ

          По всички биологични показатели вече трябва да съм в компанията на носталгиците. Да слушам песните на Ирина Чмихова и Бисер Киров и да ме дави тъга в гърлото. Да се разнежвам щом мина край къща “Гендович”, до Народния театър, в спомен за кафене “Бамбука”. Да говоря само по домашния си телефонен апарат марка “Сименс” от 1934-та година и да чакам да ми звънят на четрицифров номер. Да жаждам предаването “България-дела и документи” пред радиопарата “Блаупункт” купен от дедо ми Петър на улица “Търговска”, но не веднаж запечатван  с червен восък от властите български в името на някаква имагинерно-целокупна и вечно процъфтяваща България.

          Съвсем за есетествено трябва да приемам и пред името на страната ми да се поставят и затрогващи епитети, като: Велика, Обединена, Социалистическа, Интернационална, Демократична и Европейска… Все в името на добруването на народа. Сиреч моето добруване и на покойните ми предци. Пък и вашето, разбира се.

          Само че, календарите, часовниците или Божията воля, хич не искат да се съобразяват с достолепната ни, благоприлична и доста удобна за политиканстване носталгична притома.

          Безпощадна истина. Жестока, която априори прави споровете около “незабравимото ни минало” безсъдържателни и неполезни. Но, за това пък напоителни, речевито-графомански и смешно-тъжни по балкански. Дори свирепи.

          След “скандалите”: Кирилица-Латиница и православното анатемосване на професорите - Кронщайер и Брунбауер. След Батак и “отнеси-донеси” сагата около Паисиевата история. След Вапцаров и вече не помня още на какво, отново наред са учебниците.

А, така… И то не учебниците по физика, химия, по Съпромат /съпротивление на материалите/, дори не по алгебра или геометрия, а по Литература.

          Защо? Е, как защо? Колцина от вас помнят и могат да напишат без грешка формулата на домашната ракия, да речем. Или “Питагоровите гащи”. А, защо не и обяснението на националната ни Тодорживковска гордост: Леене с противоналягане. Малцина, естествено.

Но за думичките и стихчетата! Ох, за тях всеки се лови и става дори капацитет в етажно-блоковото си житейско пространство. Преди му казвахме махленски капацитет. Но, това не звучи политкоректно, макар и да е носталгично.

          И тръгват реки и потоци от сълзи и лавини от лениви или искрометни мнения. Сълзи и по балканджи Йово и по Яна, която освен, че е хубава, е и патриот. И Йово е патриот. Странно как не е станал още патрон на нито една от родолюбивите формации, които се надтичват да ми спасяват бъдещето, че и миналото от чужди влияния. Сакън да не изневеря на “Българско име” и  на “Родна песен, нас навек ни свързва-а-а-а”.

          Аз точно няма да изневеря. Убеден съм, защото макар и да съм роден в деня на кончината на Сталин, любезният ми родител не ми е дал в негова памет, нито името му, нито псевдонима му. А, интернационална България бе прекръстила градове, върхове, водоеми и каквото все още се сетите на буреностния кавказец. Нейсе… Затова пък точно аз, с моливче в ръка и във второ отделение, под вещото ръководство на учителката си, другарката Едикоя си, зачерквах старателно същото име. Бях гордо “Чавдарче”. Не знаете какво е чавдарче.

”Чавдарчета е весело, дете./ Играе, пее, учи се, расте./ Чавдарчето е искрено във къщи и във клас./ То знае:Пионер ще стана аз!”

 Стиховете наистина са нескопосани и убоги. Но такива имаше, такива учихме. А, техните автори се изживяваха като класици в литературата и бяха изучавани също в български учебници. Също от български деца. Родени също от българи. Е, много от родителите ни бяха “бивши хора”. Имаше и такава формулировка за част от обгрижваното население. Които бяха “бивши” именно, защото не искаха да приемат “новата вяра в бъдещето”, което после се оказа минало.

Но да се върнем в днешните щастливи дни. “Щастливи дни”, прочее е пиеса от Самуел Бекет. Той не се изучава в Българското училище. Което не му пречи да бъде класика в жанра, както се казва.

“Овчарчето Калитко”, “Митко Палаузов” и “Път” на Ст. Ц. Даскалов се “изучаваха”. Ох, как се изучаваха… И, резултатът е повече от горчив. А, имаше и такъв автор-сърцевед: Горчивкин. С него поне ни пощадиха. Не съм сигурен обаче за Минко Неволин. Това пък, по асоциация от състоянието на средата в която живеем.

А, сега сериозно.

Никой не спори, че за 90% от децата предлаганото четиво в христоматията по Българска литература е единственото, до което те се докосват в първите си години. Посочените и определени от автори и комисии текстове обаче, са само пътепоказателите, които детето трябва да види, ако има афинитет към хуманитарните науки. Останалото е съдба и личен избор.

Два пъти животът ме е подлагал на изпитанието да бъда учител. И то на различни поколения и в различни времеви отрязъци, както обичат да казват чиновниците. Първият път катастрофирах, преподавайки чужд език на децата в родопско село. Много повече време загубих да обяснявам, що за птица е понятието “Метро”, след като само щерката на кметицата бе се возила на влак. И това на около 200 деца. Тогава нямаше демографски срив, а и тютюнът и произведното му не се управляваше в съавторство с Делян Пеевски.

Преди две години се запознах с интелектуалните възможности на столичните гимнзисти от елитно национално училище. Повярвайте ми, никой от акселератите не искаше и да знае и дума повече нито за Захари Стоянов, нито за героите на записките му, освен школарската кашица любезно предоставена му в учебника. А, пред Захари от Медвен и Йово Балканжи, и “Мила моя майно льо…” са само обяснение под черта за наивници.

Колкото до ходенето на Паисия по мъките на българската национална свяст, въпросът е ясен и само дебили могат твърдят, че някой, та бил той и Бил Гейтс, може да го мръдне от обговарянето му в учебните планове. Кога и как, това е друга тема. Почти равна на споровете за половото съзряване у младенците. Който има нужда да знае и да помни, то той ще се провре и под желязната завеса от забрани и граничари и ще прочете и Георги Марков, и Солженицин, и Шаламов. Вервайте ми…

И за още нещо ми повярвайте: Безмислено е да се учат неща само и в името на това, че като засвирят химна ни, ние да се разплачем от националана гордост. Никой не вярва на сълзи, а на това какво и как го можеш. Заниманията в гимназиалните ми години с изучавания предмет “Селско стопанство”, нито ме направи фермер, нито ме отврати от “Шопската салата”. Просто  ми загуби времето, в което можех със съучениците си да науча нещо по-полезно за живота. Същото, като с историята на БКП и КПСС или “Гражданска отбрана”. И колкото и да ви е странно,  но много години след това, цяла петилетка си вадех хляба с публицистични проблясъци на тема “Гражданска отбрана” по единствената ни някогашна телевизия. Както се казва, ние се учим не за училището, а за живота. Знам го и на латински, но съм по български скромен.

И тъй като съм последният може би човек, който не умее да пише и да праща телефонни съобщения, уверявам, че ако днешните първолаци ги научат на това действие в училище, няма никакъв задкулисен замисъл за “отродяване”. Нека си припомним, че и велосипедът не е наше национално достояние, като вампирските погребения, да речем.

Започнах от носталгията и ще завърша с нея. Тя е много опасен опиат. В началото ти действа уж успокоително и лирично. Приспива те с балдахинени мечти за “три морета” и здрава ръка. След което те превръща в абсолютен темерут и защитник на небъдни каузи, на които могат да припяват в хор злощастният софиийския паметник на Цар Самуил и отбора на “Бистришките тигри”, пътуващ за поклонение до остров “Света Анастасия”, който за една вечер може да се преименува пак в “Болшевик”.

Да… “Българско-непреходно”, имаше и такава публицистична болка в ефира ни. А децата ли? Децата ни ще се оправят, само трябва да им дадем възможност да се родят. Да не ги продадем у комшиите, да ги изпратим на училище, макар и с дрехи и учебници “Втора употреба” и докато има живи учители все пак… После, свят широк, хора разни. Защото тукашната ни днешна, принудена носталгия, комай вече се превърна в летаргия. А това понятие наистина носи в себе си името на реката на забравата. Лета. Е, не е на български, но пак го разбираме.

Може би за финал искам да ви попитам, дали знаете или сте прочели нещо от произведенията на президента на демократичен Туркменистан Курбангули Бердимухамедов. Той е класик на тяхната литература и е страхотен домашен патриот. Автор е на прочувствената за целия народ песен със заглавие: “Ти си моето бяло цвете”. Не знаете ли? Хич да не ви пука… Важното е местната гордост. Всички го разбираме, но по своему носталгично. И какво от това?