Явлението "Ку-ку"

Излизането на книгата "25 години Ку-ку" беше повод да поканим авторът на "Дневник" Георги Гочев да си спомни за предаването и той прие поканата.  

За него думата "явление" е оправдана. Пръква се като че ли от нищото, живее кратко, но ослепително, покварява се от действителността, умира в митове. И досега най-различни хора се обявяват за негови бащи. За времето си като комета, днес гаснещите му останки са част от медийния конформизъм. Енергично, дръзко, умно, талантливо, без чалга – в първите си две години то беше всичко онова, което българският преход не беше в следващите двайсет.

"Ку-Ку" е създадено през януари 1990 г. като телевизионно предаване, което трябва да представя мнението на студентите по актуални обществени въпроси. Във формалната му структура влизат две на пръв поглед противникови организации: създадената през ноември 1989 г. Федерация на независимите студентски дружества, която има ясно изразени антикомунистически позиции, и Университетския комитет към казионната организация ДКМС. Предаването стартира на 27 януари същата година и се излъчва през седмица.

Компромисът между двете студентски дружества е очевидно вследствие от опита на комунистическата партия да договори с опозицията запазване на своето участие в бъдещето на страната. Докато в политическото ни пространство този опит ще роди безволевия текст на новата Конституция, в националната телевизия се случва друго – компромисът в студентското предаване бързо се разпада и планираните беседи "по наболели обществени въпроси" (както гласи тогавашното клише) са пометени от свободната импровизация. Сините лидери, преговарящи с комунистите, мънкат, а

от екрана словото на "Ку-ку" се мята и смее

За тази естествена демонстрация на свободата помага много и човешкият състав на "Ку-ку". Правят го основно начинаещи актьори, музиканти и журналисти, сценариите за скечовете често липсват или се пишат на крак, режисьорите се сменят. Станало е нещо немислимо – в телевизията, доскоро стожер на партийната пропаганда и тих пристан на партийния хайлайф, са нахлули цяла дузина нови лица. Червеният печат веднага ги нарича "хулигани". Това са: Август Попов, Камен Воденичаров, Васил Василев-Зуека, Владислав Карамфилов (Въргала), по-късно Светослав (Слави) Трифонов, Тончо Токмакчиев и Марта Вачкова. Предаването се продуцира, пише и режисира от Любен Дилов-син, Петър Курумбашев, Християн Ночев, Нидал Алгафари, Соня Момчилова и др.

Застъпени са две линии: публицистичната, състояща се главно в анкети, и сатиричната, представена от пародии и скечове. Двете обаче се допълват, защото се подхранват от една и съща цел: да се урони новият лак на стария-нов живот, преди той да се е втвърдил. Анкетите с реални политически лица за дружбата ни с измислената страна Нубия и съдържание на водород във водата са всъщност гениални скечове; и обратно, актьорските превъплъщения на Владислав Карамфилов (като дилър от "Магура") и тандема Попов/Трифонов (като проститутките Августина фон Попоци и Станислава Тодоровски, представителки на БСП, в скоби к) са като че ли извадени направо от софийските улици, а Желю Желев, имитиран от Стефан Рядков, е като че ли по-истински от президента.

Границата между реално и театрално-сатирично,
между свободни хора и кукли са заличени

– както е в онзи момент и в живота. Водещ на предаването естествено е… кукла (с нея играе Зуека), в която се виждат чертите на Тодор Живков. Цялото предаване става едно документално-сатирично-политическо Мъпет Шоу. Актьорите изглеждат толкова верни, че скоро след началото на предаването онези, на които откровено се подиграват, са поласкани от това внимание. Депутатът Венцеслав Димитров (a.k.a. Венци Коня), който често е осмиван от кукувците, се хвали с незавидната си слава и от трибуната на Народното събрание.

Смесването на публицистика и сатиричен скеч избухва на 22.12.1991. Редовното предаване на "Ку-ку" е прекъснато със съобщението, че в "Козлодуй не се е случило нищо извънредно", съчетано с бутафорни репортажи и предупреждение от страна на Гражданска защита. На езоповия език от онова време това трябва да означава, че се е случило най-извънредното – централата е гръмнала. Съобщението се препредава от няколко световни агенции и бутафорията се приема като истина. Огромният скандал, който следва, е първият знак, че нещо и в ролята на медиите, и в отношението на хората към тях продължава дълбоко да не е наред – въпреки идеологическите промени и обявената свобода на словото.

Инстинктивната реакция на властта е да спре телевизията.

Циничната шега на "Ку-ку"

е оголила до нетърпимост нещо, което, така или иначе, всички знаят, но не искат да признаят: че в безсилието си срещу обществените изпитания властта в България най-често посяга не към себе си, а към истината. За политическия режим от онова време – в целия спектър от червеното до синьото – проблемът не е нито в последствията от аварията в Чернобил, която няколко години по-рано е скрита от населението, нито в индустриално-военно-цирковата команда, наречена Гражданска защита, нито в абсолютната неспособност на хората (неспособност добре тренирана и манипулирана от властта) да отсеят истината от лъжата; за тях проблемът е в екрана, в словото. Тогавашният председател на парламента Стефан Савов многозначително пита няма ли копче, с което да се изключи цялата телевизия.

Вторият комплекс, който "Ку-ку" оголва с атомната си шега, е комплексът за истина на хора, които дълго време са били съзнателно дезинформирани. Не познавам човек, който да е гледал онова предаване, и да не му е повярвал. Което красноречиво иде да покаже, че полу-вярата в официалната действителност преди 10 ноември е някак набърже заменена с наивност. Оказало се е, че повечето българи разбират свободата и демокрацията като прозорец, през който оттук-насетне ще се виждат само истини.

Свободата обаче е и нещо друго: да си отговорен как виждаш онова, което ти дават да гледаш

Гневът, последвал предаването на "Ку-ку" (телевизията е засипана с протестни писма), и разочарованието от прехода към демокрация в крайна сметка имат обща основа: нежеланието или неспособността на редовия българин да разбира по-дълбоко онова, което гледа.

Но все едно, скандалът в края на 1991 г. превръща "Ку-ку" в първите медийни звезди след промените. Рейтингът на предаването вече достига този на водещите публицистични предавания в БНТ. Покрай това амбицията на някои от членовете на предаването нараства и постепенно то се комерсиализира. От жива платформа "Ку-ку" става пазар. Появят се вафли и цигари "Ку-ку", шеговитите песни, първоначално близки до градския фолклор, са записани на аудио-касети (които се продават и официално, и още повече пиратски), импровизираните скечове все повече приличат на халтура, образите на Въргала и Попов/Трифонов се повтарят, дистанцията с властимащите и крупните новобогаташи се стопява на годишните награди на Ку-ку Академията. Т.нар. от Любен Дилов ку-кунформизъм постепенно се превръща в конформизъм. Няколко години след това конформизмът ще роди в лицето на Слави Трифонов ураджийски патриотизъм и чалга.

"Ку-ку" е спряно от ефир през есента на 1994 г., в последните дни на Любен Беровото правителство. Поводът: предаване под формата на антиутопия. В едно мрачно бъдеще България е разсипана страна, управлявана от бизнес групировката "Мултитрон" (обща дума от "Мултигруп" и "Трон"). В политиката се подвизават внуците на Илия Павлов (тогавашният ръководите на "Мултигруп") и Красимир Стойчев (ръководител на "Трон"), а журналистиката се свежда до въпроси като този дали Илия Павлов е бил състезател по класическа или свободна борба, а Красимир Стойчев е имал коса.

Единственото, с което "Ку-ку" са сгрешили в този може би последен акт на автентичния си талант, е, че това е възможно бъдеще на България. По онова време то вече е настояще и съдба.