Свободата днес и тук 19 Юни 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ПАТРИОТИЧНИ ИГРИ… НА ВОЙНИЦИ

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Любен Лачански

Когато през есента на 1971 година се качих на единствения  безплатен влак в живота ми за град  Кърджали, пълен с пресно остригани и полутрезви младежи, не предполагах тогава, че пътуването ми в “Държавата на Глупостта” ще продължи толкова дълго и безспирно целенасочено.

Двете казармени години към които, “майката си тракаше” и ме караше паравозът, вече бях ги отписал по принцип. Щото, нали патриотичната националана мъдрост, че оня мъж, дето не бил ходил войник и жена,която не е раждала-чеп за зеле не стават, така пасваше на заобикалящата ни действителност, че почнеш ли да я оспорвош неминуемо държавата ти дава Вълчи билет, я за лудница, я за някой “Младежки обект” където те назначават на работа с прокурорска заповед.

А сега, пътувах с още 500 идиота за градчето Ардино с предварителен регламент за заетост от 500 дни.

Все пак бях избегнал поне неизвестноста и Закона за тунеядството.

Съученикът ми Насо Михалчев спеше до прозореца на купето, грижливо стиснал многодиоптърните си очила в шепи. И той бе приет за редовен студент, както 80 процента от  всички нас в ешелона. Но партията и държавата бяха решили, съвсем неочаквано, и то само два месеца преди да станем високообразовани специалисти да бъдем военно мундщтровани патриоти-интернационалисти.

/По късно приятелят ми Атанас Михалчев ще избяга презглава във Франция, а днес е високоуважавен професор в Канадската художествена академия за изящни изкуства, или както точно се казва Висшето им художествено училище. Автор е на множество анимационни филми.И на прекрасно потомство.Отбягва България и нейните трудови хора съвсем разбираемо./

Оная есен на 1971 се оказа мека и слънчева/почти като у поемата на покойния Валери Петров/ и ние гламави новобранци се мотаехме в неулегналите ни и режещи бозави дрехи подобно подплашено стадо из казармените помещения и плаца в градеца Ардино, край границата ни с Турция.

Далеч съм от мисълта да разревавам благородния читател с тъпи казармени шеги и спомени. Боже, опази!

Но полека-лека, дните ни и нещата в тях започнаха да се избистрят. Ненавистта на офицерството и на старите войници към нас - софийските копелета, утихваше, и ние почнахме да вършим, уж някаква полезна работа.До колкото мирновременното битие на войника може да бъде полезно въобще.

Насо бъркаше бои и рисуваше плакати в огнено червено и отровно синьо, аз пък се правех на по-праволинеен комунист от Брежнев и по военен спец от маршал Гречко, и корях де що имаше из нашата преса жив капиталист-военнолюбец, естествено. И бияч на негри, също така. На тях думбазите, разбира се им пукаше на жилетките от моите проникновени солдатски опуси, щото просто нямаше  как да чуят заклеймяващите ги най-изискано, мои доводи по войнишката радиоуредба на “Н”-ското поделение в Ардино. Поделение, основен стълб от непоклатимия организъм на напобедимия Варшавски договор, борец за мир и щастие на планетата Земя.

Един ден подполковникът, който отговаряше за политическото здраве и идейно израстване на личния състав на нашата бойна единица, ни извика на плаца пред знамето. И в достойна за военновременна драматична обстановка ни заповяда на мен и на редник Насо Михалчев да се подготвим да посрещнем ние и всички войници от нашето “Н”-ско поделение, а и целия крайграничен град поредната величава годишнина от ВОСР.

ВОСР в превод означава: Великата Октомврийска Социалистическа Революция. Тя се празнуваше на 7-ми ноември всяка година.Нищо, че беше Октомврийска. Обясняваха го с промяната на календара. Ама, какво от това, че календарът си беше за църковни събития. Тук пак се сещах за Вълчия билет и преставах да разсъждавам защо винаги празниците не съвпадат с предназначението си в България.

България познавах, за нея бяха и разсъжденията ми.А иначе световната демократична общност щеше да празнува пак ВОСР освен в Ардино, както се оказа по горе, а също така и в Москва, Пекин, Хавана и Улан Батор. И във всички други градове около споменатите държавни столици.

Имах обаче доста черен личен спомен от преди три години, когато на един такъв рожден ден,половин гимназиална София я бяха съблекли по спортни гащи и фланелки и тичахме зад един огромен и бутафорен крайцер “Аврора”, крещейки някаква умопомрачителна глупост. Месец след това бях в болница с възпаление на дробовете. Отлежах си благодарение на Ленин и Будьони.И борбата за мир.

Баща ми искаше да съди всички. От директора на гимназията в която се мъчех да завърша средно образование, та до Министъра на просветата. Добре, че чу в един момент майка ми, която се опитваше да му обясни, че подобна постъпка я обрича нея, ако не на вдовство, то поне на неизменно парясничество като съпруга на враг на прогреса. А един враг и е напълно достатъчен, и не иска и синът и да бъде хем враг, хем инвалид,недоизлекуван от бронхо-пневмония.

Това си помислих и попитах подполковника с чисто българската фамилия Калонкин, дали ще събличаме девойките от Климатичната гимназия в градчето по спортни трика и други подходящи революционни костюми. Той се замисли, почеса се под фуражката с два пръста и рече, че не би било зле. Би било, по-така… Но все пак, гимназията е оздравително училище, а гадовите на метри зад браздата с Турция, щели да изтълкуват превратно подобна хуманна манифестация, като гавра с вярата и здравето на местното женско население. Макар, че до колко това население е такова…Тук, той многозначително млъкна.

Логично ще избягам напред през събитията и ще ви кажа, че само няколко месеца по-късно, всички участници в този разговор бяхме товарени на камиони “Прага” с цивилни, граждански номера и с месеци бивахме разхвърляни из приграничните села и махали в помощ на “кръстниците”- офицери от КДС. Беше започнала втората част от т.н. възродетелен процес срещу Помаците.Така наричахме тогава българо-мохамеданите в региона. Политкоректността още не съществуваше. Поне за полка на БНА в Ардино - щит на мира и прогреса в света.

Годината бе, 1972-ра.Софийските копелета се държахме добре. Нямаше никакви желаещи за героични прояви и подвизи.На други  някои от провициалните глупаци обаче от предишния набор им раздаваха безотчетни и без подписи на яве и пари и медали и нови пагони. Те пък връщаха изстреляните гилзи. Отчетността бе стриктна. По военноме. За нея отговаряше един старши-лейтеннт. ВКР-то на полка. Но това е друга история.

Да се върнем към дните преди празнуването на ВОСР:

И вижте какво Михалчев, на вас, като на бъдещ художник ще ви го кажа най-отговорно. Като комунист на комуниста. Тук Насо понечи да възрази, но Калонкин махна с ръка, почеса си пръстите в косата и продължи. Ти може и да не си комунист, но аз съм комунист и за двама. Затова искам да ми направиш нещо впечетляващо за празника. Нещо което да впечетли и командира и другарите от дивизията. А защо не и от София, някой проверяващ другар. А, защо не и да ни покажат по телевизията. Нали Ленин е казал, че от всички изкуства за нас най-важно е киното. Значи е имал предвид телевизията. Какъв прогнозен поглед, а? Значи искам нещо архи-впечетляващо. Тук отново ЗКПЧ-то се загледа в далечината и като да виждаше на хоризонта примамливи и летящи генералски лампази започна да маха с ръце и да говори гърлено. С почти кавказки акцент.

Значи искам да е високо Нещото. Да е червено. Да се върти това високо и червено Нещо. И да свети. А зад него да вървят войници с пушки. Да маршируват и да пеят “Варшавянка”. А аз най-отпред на кон! Да стрелам в небето с моето лично оръжие. И да козирувам на командира. На другарите от дивизията. Или на някой другар от София. Не, по телевизията няма да ни покажат, защото няма да могат да дойдат, тъй като подготовката е военна тайна, но вие като патриоти с униформа на български войници трябва да си свършите работата.Български войни от Варшавския договор.

Тук, аз доста курвенски се измъкнах от замисляния сценарий описан така цветисто от ЗКПЧ-Калонкин, като рекох, че Насо Михалчев, е художник и има работа, по онава голямо , червено Нещо, което ще се върти и ще свети на 7 декември.

Но, аз съм скромен писач на думички и не виждам своите задължания в това отговорно мероприятие, което е така значимо и крайъгълно за бъдещият световен мир.

Ще му говориш, другарю редник. Ще му четеш Маяковски и Блок. Ще му бъркаш боята и ще говорищ по радиоточката за славата на ВОСР, другарю редник писач. А на самия празник ще ми помогнеш да се кача на коня и ще го водиш за юздата. Защото и аз не съм безкраен специалист, макар да съм подполковник. Аз умея да карам ГАЗ-ка и велосипед. Но кон-не. Това заповяда Калонкин и ими даде два лева да донеса лимонада щото му беше пресъхнало революционото гърло. А и ние  да утолим жаждите си всякакви. Тук на плаца, под знамето, което не се вееше. А беше дадено за пране и репаратура на някои изгнили части на тъканта.

Отидох, купих, платих, донесох, пихме. Утолихме жаждите, доколкото можахме.

После започнаха мъките. Насо измисли някаква червена машина, между броневик и параход. Тя си си въртеше купола, димеше през един бутафорен комин и мачтата и светеше. До нея ме курдисаха с брадичка и каскет, досущ като бутафорен  Ленин същи. И с ръка сочеща бъдещето. Бъдещето беше кратко, защото площадчето на градеца е късичко. Та не се изморих, нито дълго не станах за резил. Затова и нямам фотография. Докато се натута едно фотографче-еврейче и данданията свърши. И моята роля на пролетарски лидер-също. Така обаче поне не ме стъпка кончето на артелчика, с което друго софийско еврейче караше хляба и извозваше боклука на полка.Нищо че беше доктор на физическите науки. Просто неграмотната власт му отмъщаваше, защото искал да имигрира в Израел. А тогава Израел ни бе враг. Не на мен, но на непобедимия Варшавски договор. И затова професор Ели Маер извозваше боклука. А на революциония празник носеше на гърба си Калонкин, който размахваше пистолет, но не стреляше, а само се зъбеше на душманите-капиталисти. Войниците вървяха в крак и пееха песента “Варшавянка”. Знаете я, “Вихри, враждебни…”.И т.н. и т.н.

Денят бе слънчев и топъл. Никой не се простуди. Девойките от климатичната гимназия пееха също някаква руска песничка. От дивизията не дойдоха на празника. Те също сигурно маршируваха в дивизионния център Пазарджик около Нещо свое си, Голямо, Червено, което се върти и свети. Не ни показаха по телевизията. Всичко хем беше секретно, хем беше на площада. Да се чуди човек.Ама никой не се чудеше. Просто защото времето ни правеше мъдри.

Вечерта в стола на полка целокупното офицерство се напи.Съпругите им бяха до една с  ламени лъскави рокли тип минижуп като френската актира Мари-Жезе Нат. И с прически на кок като на министърката на културата на СССР, навремото Екатерина Фурцева. И Хрущов и Брежнев много я харесвали. После я махнали щото била окрала доста милиони, ама не руски, а американски пари. Случват се тези работи, дори да си най-културния човек с кок прическа в една страна. Случват се…

Аз пусках до прегряване по радиоточката валсове и танга за да се веселят жените на офицерите и старшините. С Насо Михалчев се понапихме с червено обикновено вино. Струваше 70 стотики бутилката. Изпихме вино за пет лева.Всеки…На това му се вика:Пиянството на един народ. Обещаха ни и отпуск, но не ни го дадоха.

Имало много работа. Каква?-попитахме с Насо-каква? Международната обстановка била много неспокойна, ни отговориха. Ми така ще е- помеслих си, след като вместо да ходим на учения, на стрелби, ила да учим д караме ГАЗ-ка, ние измисляме все Нещо голямо, Червено, което да се Върти и да Свети.В тъмното-разбира се…В тъмното!

А, ние да вървим зад него в тъмното и да пеем “Варшавянка”.Знаете я, тя е една стара песен…

Това разбира се не им го казах на командването. Но ВКР-разбра по свои канали. Повика ме. Засмя се и рече: Нали искаш да станеш висшист след казармата. Искам рехох. С Насо. Ами, тогава винаги като ти заповядат да направиш нещо, та било то голямо, червено, което се върти и свети, го прави и не коментирай. Вечно ще е така… Това е необходимото условие, да можеш да просперираш в живота. Поне в рамките на Варшавския договор. Този страж на мира и прогреса.Но доколкото знам, по сведения и извън него също е така. Само цветовете са различни.

Бегом…Марш!

 

Тази история можи би никога нямаше да си я припомня, ако онзи ден не видях един нов български паметник във Видин.

Нов паметник, на най-крамолния български владетел. И то на Видинското царство.Най-мимолетното ни царство.

Иван Страцимир се казва. Брат на Иван Шишман. Нещастен владетел. Казват, че е покосен и от инфаркт и от невярна жена.А и Османците заявили масирано присъствие. Абе, на човек като му тръгне една карта, та не се знае…

Неговия паметник е точно такъв и глупав. Голям, върти се, комай и свети с разни светлинки и в различни цветове. Казват като националния ни трибагреник.

Нерде Иван Страцимир, нерде:”Знамето ни е трицетно?”.Пак има една такава стара песничка. Скулторът се казвал Хайтов. Син на писателя Хайтов.Талантлив род. Харасва ги народа. Вярва им комай, а те се възползват от това и творят, творят… Младия Хайтов бил  автор на други подобни паметници. Които все се въртят, светят и пеят с различни светлини. И все в името на националните ни патриотични игри. Който ги поръчва, той плаща осветелението и големината. Ама, спориш ли просперитетът ти отива на кино. Помните ли, че това бе съвета на Ардинското ВКР. Най мързеливото ВКР в живота ми.И слава Богу!

 Но сигурно другитеВКР-та не са били нито толкова мързеливи, нито толкова недалновидни.А най-важното са били дълголетни. Издръжлив народ сме ние българите, особено когато сме заети вечно с патриотични игри на войници.      


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional