Време за лидери

Почти от всеки прозорец в София виси траурен флаг. Всички плачат, включително войниците. Процесията от скърбящи към "Св. Александър Невски" не секва в продължение на дни, въпреки че покрай покойния се минава в колона по трима.

Това е част от разказа на баба ми за дните между 28 август и 5 септември 1943 г., когато България отдава последна почит на тленните останки на цар Борис III. От архивните кадри знаем, че и влакът, превозващ тялото на царя, е съпроводен по пътя си до гара Кочериново от коленичили в молитва по полета и перони опечалени българи.

Представяте ли си подобен масов акт на уважение към висш държавник днес?

Едва ли.

Тъй като примерът вероятно е доста груб, нека уточня, че въпросът не е в това, не дай си Боже, някой да умре. Въпросът е защо днес няма политик, успял да спечели такава почит и уважение от българите.

Едно от обясненията би могло да бъде, че това е

част от комунистическото ни наследство

Четиридесет и петте години комунизъм със своите известни титани на мисълта (напр. Пенчо Кубадински, Мако Даков и Грую Манафов) положиха не нарочни, но специални усилия да изтрият подобни чувства към предводителите на държавата. В същото време обаче необосновано пламналата през 2001 г. любов към Симеон Сакскобургготски е обяснима най-вече със запазената обич към баща му.

Вярно е, че твърде дълго не сме се натъквали на никой наистина достоен, но и сякаш от 1943 година насам неусетно загубихме способността си да уважаваме. Ако това би могло да бъде успокоение – в определен смисъл такова е положението и в света. Почти навсякъде липсва лидерът, който събира разпилените и разединени хора и ги превръща в нация.

Изгубен е отговорът на въпроса - в името на какво живеем заедно, в България, в Европейския съюз, в САЩ.

В такива "флуидни ситуации", както ги нарича социологът Зигмунт Бауман, отговорът няма как да дойде от стратегия, закон или програма. Той може да дойде само от лидер. Защото демокрацията не е механичен сбор от процедури, а и морален ред, въплътен в поведението на хора. Знаем го от историята. От Аденауер, първият канцлер на Федерална република Германия, който, току-що излязъл от концентрационен лагер, вдъхна на народа си куража да излезе от руините на войната. От Дьо Гол, който даде на сънародниците си смелост, когато им беше най-необходима, и изправи на крака унизената република. От Чърчил, който храбро преведе станата си през двете световни войни и очерта пътя й след залеза на империята. Знаем го и от папа Йоан Павел II, който промени не само Полша, но и света.

Не е важно обаче колко папи са те галили по главата, а какво имаш в нея. Защото няма как да има стабилност, работещи институции или върховенство на закона, ако липсва личният пример.

Личният пример на Лозан Панов показа, че почтеността и висшата държавна позиция не си противоречат. Председателят на Върховния касационен съд призова своята гилдия да се изправи и да тръгне. И най-малко 230 съдии (подписали речта му) го последваха.

Дори да не дочакаме своя Аденауер или Чърчил, с основание можем да очакваме да се изправят втори, трети и четвърти Лозан Панов, които смело да заявят: Стига вече толкова.

Така правят истинските лидери. Те не изчисляват рискове, защото отстояват принципи. По думите на Маргарет Тачър: "Не е работа на ръководителя да се влачи след общественото мнение, а да го хване за ръка и да го води."

Дълго време не вярвахме, че това може да се случи в България. Оплаквахме съдбата си, убедени, че единствените герои са тези, чиито портрети висят в класните стаи. Но днес вече имаме основание да вярваме, че идва краят на съобразяването,

настъпва времето на личната смелост и политическия кураж

Времето на лидерите. Защото лидерът постъпва така, както е редно. Без да се замисля за последствията. Така той вдъхновява, чрез личната си храброст. Тук е и основната разлика между него и перчещия се вожд, който е страхлив и на първо място поставя собствения си интерес и сигурност. Приключва перченото, налагано като норма на поведение от хора, способни да кажат: Пипни ми мускула. Представете си как някой от гореспоменатите – Аденауер, Дьо Гол, Чърчил или папа Йоан Павел II – казва това.

Лидера не го правят мускулите

Президентът Рузвелт, победител във Втората световна война, беше в инвалидна количка. Предводителят не вярва във физическата сила, а в принципи, които отстоява с цената на всичко – кариера, спокойствие, сигурност. Включително и с живота си. Покушенията срещу Чърчил не са едно и две; папа Йоан Павел II беше прострелян на площад "Свети Петър" в Рим; атентатите срещу Дьо Гол доведоха до легендарния роман на Фредерик Форсайт "Денят на Чакала".

Посегателствата върху живота на истинските лидери са сравнително лесна задача, защото те за разлика от перчещите се с мускулите си вождове не се движат с показна охрана. Убедени са, че не са по-важни от своите съграждани и няма легитимна причина, поради която да бъдат по-добре охранявани. Те са лидери, защото служат на останалите и работят за тяхното благо. Затова хората ги следват по начин, по който не следват добре охраняваните вождове, потънали в егоизъм и сметки. Дори децата правят тази разлика.

В празнични дни в началото на 30-те години на ХХ век за радост на махленските деца каляската на цар Борис III и царица Йоанна минавала по "Цар Освободител" на път за дома на Паница. Тогава баба ми заедно със свои приятелки се покатервала на задната част на каляската и викали "Царице, царице!". А отвътре царицата с тревожен глас отвръщала: "Деца, внимавайте да не се нараните."

В продължение на над 70 години нямахме лидери, заслужили всеобщо уважение, да не говорим за обичта на децата. Разбира се, и през това време са се раждали – но не са били допускани до ръководни позиции. Днешната криза от тази гледна точка има своята позитивна страна. Между късовете на разпадащото се статукво нагоре излизат лидерите ни – онези, с чиято помощ ще подредим страната си по правилата на справедливостта.