Историческото и политическо време се разминава с календарното и тази особеност на времето е добре известна. Затова живеем със синдрома на déjà vu: постоянно имаме усещането, че пребиваваме в нещо вече видяно, без да е задължително да сме били физически „там някъде”, свидетели на всичко, което ни се струва до болка познато.

В тази връзка „хронологичният коректив”, формулиран в средата на 50-те години на ХХ в. от френския философ-неохегелианец Александър Кожев, предлага прелюбопитен метод в политическия анализ. При едно свое посещение в Москва, Кожев (комуто Фукуяма дължи идеята за „края на историята”, а Обединена Европа – проектите за Общия пазар) си дава сметка за нещо необичайно. Неговите руски корени му позволяват без затруднение да се ориентира в съветското настояще, ала въпреки всичко през цялото време той има усещането, че нещо „не е така”, за размиване в историческо déjà vu. Една вечер в хотелската стая той бива споходен от внезапно прозрение: различните общества могат да съсъществуват календарно, но не и исторически. Съветска Русия изостава в развитието си от Запада с около 70 години (заради болшевишката революция и деспотизма на царския режим). Следователно, ако анализаторите искат да са коректни в прогнозите си, би трябвало да извадят тези 70 години от сметките и едва тогава да осмислят случващото се. Ето защо Александър Кожев си прави следния експеримент – изпраща до Париж и Брюксел структурен анализ на СССР от август 1957 г., чиято макрорамка се вписва в реалностите на 1887 г.

Чисто литературна фантазия, ще си рекат някои. И все пак „хронологичният коректив” е интересен метод. От него излиза, че болшевишката революция от 1917 г. е „потопена” в 1847 г., а свръх-ускорената индустриализация на СССР от 30-те години на ХХ в. на практика отразява развитието на Западна Европа от края на 60-те години на XIX в. Което, според Кожев, намира пълното си отражение в съветското разбиране за ролята на армия, държава и (партийна) администрация, както и в насаждания еклектизъм в културата, характерен за края на ХIХ в.

В историята няма „скоби”, но ако само за миг приемем, че в прогностиката на Кожев има нещо вярно, излиза, че днешна Русия пребивава в 1956 г. Тоест, че новият „култ към личността” е в ход и че Владимир Путин, вместо да е смекчена реплика на Сталин, всъщност е някаква гримирана реплика на Хрушчов, тръгнал да плаши Запада, тропайки с обувка по трибуната на ООН, докато произнася прочутата си реплика: „Ние ще ви закопаем!” И което е още по-лошо – световният конфликт с възможен ядрен удар (Карибската криза) тепърва предстои.

А какво би станало, ако вземем, че приложим метода на Кожев към България?

Приемаме, че споменатите 70 години са константата в уравнението на Русия  (които съвпадат изцяло с нейния комунистически период).

Следователно същата процедура, приложена към България, би следвало да изглежда така: махаме комунистическия период (закръглен на 50 години за по-лесно) и тогава пред нас изниква следната перспектива: 2016=1966 г.

Пак повтарям: методологията на Кожев не предполага пълно съвпадение на години, а просто чрез наслагването им позволява да се види тенденцията в процесите – какво е било и какво е сега.

И така:

1. Вътрешната политика: 1966 е година на „стабилизацията”. Предишната година е имало избори. Опозиция вече няма. Всичко се е вляло в управляващото ОФ, което печели 99,85 % от гласовете – във всички градове и села в страната. И още на първата парламентарна сесия Тодор Живков е преизбран за министър-председател и започва да налива основите на държавността.

Дотук, с днешна дата, всичко звучи разбираемо и познато.

Вярно, винаги има заговори, козни и конспирации. Сценарии, които целят дестабилизацията на властта. Ала нали за това са службите, които бдят. Година по-рано те успяват да предотвратят и заговора на началника на Софийския гарнизон ген. Цвятко Анев и на партийния деец Иван Тодоров-Горуня. С оглед на това се извършва и мащабна реорганизация в силовите структури, като ДС се отделя от МВР. Подготвя се и създаването на „политическата полиция” – VI управление на Държавна сигурност, което става факт година по-късно. А как реагират на това гражданите? Отговор намираме в докладите, изпращани в Лондон, от тогавашния британски посланик Уилям Харпъм, който пише до Форийн офис: „Мнозинството българи не подкрепят режима, но са прекалено пасивни и прекалено ангажирани със собственото си индивидуално благополучие, за да изразят открито своята неприязън”.

Констатация, която също ни е до болка позната.

2. В международен план: в Близкия Изток ври и кипи. Ирак е в сериозна криза заради невъзможността да се постигне решение на кюрдския проблем, има бунтове в размирните кюрдски провинции. В Либия се подготвя държавен преврат. Заговорници, начело с Муамар Кадафи, се готвят да вземат властта. Възникват сблъсъци в Северен Йемен на местни войскови части с египетския окупационен корпус.

И забележете: в края на годината има избор за генерален секретар на ООН. За втори мандат с подкрепата на целия комунистически блок е избран бирманския дипломат У Тан. Събитието е отбелязано с големи заглавия в официозната българска преса (друга не е имало), като особено явна е радостта на в. „Работническо дело”, чийто главен редактор е др. Георги Боков. В уводните статии на органа на БКП от 2-3 декември се изтъква миротворческата дейност на У Тан в заклеймяването на империалистическите подпалвачи на войни, позицията му срещу израелския ционизъм, изтеглянето на мироопазващите сили на ООН от Синайския полуостров по настояване на египетския президент Гамал Абдел Насър, подкрепата, с която той се ползва от страна на СССР, социалистическите страни и прогресивната част от човечеството.

Как да не признаем, че „хронологичният коректив” на Александър Кожев сработва. Ала все пак година с година не си приличат. Убеден съм, че и в най-бурните си сънища главният редактор на в. „Работническо дело” др. Георги Боков не е могъл и да мечтае, че само 50 години по-късно в издания, ръководени с принципи и методи, сходни с неговите, ще се води кампания за генерален секретар на ООН в подкрепа на дъщеря му – Ирина Бокова. Че синове и дъщери на негови съратници ще дават мило и драго, за да подготвят „миротворческата й мисия” в „бърлогата на империализма” и ще се отправят „ултиматуми”. Че отново, и то с подкрепата на Москва, ще се сбъдне неговата заветна цел, в името на която той не е жалил нищо и никого, най-вече кръвта на „народните врагове”, която е проливал на воля.

И все пак, струва ми се, че даже тогавашното „Работническо дело”, дори заради кандидатурата на дъщерята на главния редактор, едва ли щеше да публикува откровението на един днешен голф-социолог, че всеки, който не подкрепя Ирина Бокова, извършва по-голямо предателство, отколкото би било предателството към Ботев и Левски, взети заедно.

Всяко време явно има своята мяра, изплъзваща се от „хронологичния коректив”.

3. „Голямата” и „малката правда”: През 1966 г., за да балансира „стабилността си”, Тодор Живков стига до най-известната си управленска формула. В реч пред събрание на Писателския съюз той лансира идеята за „двете правди” – „голямата” и „малката”, наложила траен отпечатък върху българското общество. С термина „малката правда” мислителят от Правец обяснява парадокса защо всичко в България хем е наред, а хем не е. От една страна, „има кражби, корупция, несправедливост, егоизъм, бездушие, прояви на низък морал, бюрокрация и какво ли не още”. „Но това – заявява Живков – е само „малката правда за нашия живот”. Тя не отразява истинското състояние на нещата, защото „нашата действителност трябва да се разглежда в своето постъпателно развитие, а не от позициите на дребнобуржоазния радикализъм и либерализъм”.

И тук, струва ми се, зацикляме и се озоваваме в най-болезнената точка на историческото наслагване: в 2016 към 1966 г.  заживяхме и живеем все повече „по живковски” – в реалностите на „малката правда”.