Имам приятел, който притежава медия. Малка, не много популярна, но все пак медия. При това – силно опозиционна и напълно независима. Както се досещате, това веднага обяснява факта защо медията му е малка и не много популярна. Въпреки това явно все пак който трябва я чете, защото миналата седмица на моя приятел му се налага да прекара няколко вълнуващи и незабравими часа в полицията.

Всичко започва в събота вечерта (?!?!), когато двама цивилни полицаи едва не нахлуват в къщата му, за да го търсят. На шашардисаното му семейство обясняват, че го издирват заради сигнал срещу него. Когато разбират, че не е в домът си, го намират по телефона – забележете, в събота вечерта, и му нареждат на другия ден да се яви в полицията. На въпроса защо и кое налага тази спешност, отговор не се дава.

На следващият ден, неделя (?!?!), човекът чинно отива в полицията, където го карат да чака два часа идването на разпитващия полицай. Разпитът започва директно и без заобикалки – срещу теб има сигнал, че си подготвял преврат, кажи си кой стои зад теб, кой ти дава информация, кой ти плаща, коя политическа сила те подкрепя и т. н. Когато моят приятел поискал да види сигнала, му отказват. Вместо това разговорът става още по-задушевен. Обясняват му, че знаят всичко за него, че знаят с кого работи, че ще унищожат бизнеса му, че ще предупредят партньорите му да не работят повече с него (което, както се оказва още на следващия ден, въобще не е празна заплаха, защото всичките му колеги са прозвънени и „посъветвани“ да не работят с него), а като връх на всичко на изпроводяк „приятелски“ му заявяват следното – „Не клати лодката, имаме стабилност и нямаме нужда от резки движения, защото не се знае кой ще падне зад борда“.

Невероятно ли ви звучи? И на мен, обаче човекът си беше доста уплашен, въпреки че по принцип не е от плашливите. Сега не знае какво да прави. Като начало е ограничил опозиционните материали. По нататък – не се знае. Може да закрие медията. Да емигрира. Или да се продаде. Общо взето това се случи и се случва на всички опозиционно мислещи хора (и медии) у нас.

Моят съвет беше да даде гласност на случилото се и да се бори. Нищо не ми каза. Още мисли. Струва ми се обаче, че каквото и да мисли, вариантите му са три. Гореописаните.

В тази връзка не виждам какво повече да добавя, освен да припомня местата на България в традиционната класация на Репортери без граници за „Свободата на словото“.

По години България е била на следните места:

2002 – 38 място
2003 – 35 място
2004 – 36 място
2005 – 48 място
2006 – 36 място
2007 – 51 място
2008 – 59 място
2009 – 68 място
2010 – 71 място
2011 – 80 място

2012 – 80 място

2013 – 87 място

2014 – 106 място

Тези дни трябва да излезе класацията за 2015 г. Тръпна в очакване на кое място ще бъдем…