Путинизмът в България

Той навлиза постепенно, но не и незабелязано. Можете да го различите лесно:

- първо беше истерията на известния на всички български резидент на КГБ в нейния путински вариант Георги (Гоце) Първанов по повод на забавената номинация на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН.

Реакцията на резидента беше толкова несъразмерна, че не остави съмнение за спешните инструкции от Москва за незабавни действия;

- второ, изгонването на турския консул в Бургас – непремерен жест към най-важния съсед на България в политически и икономически смисъл. Такъв жест може да бъде квалифициран само като дипломатически тъп, особено поради това че оставя впечатлението  за продиктуван от Путин - неговата международна изолация се нуждае от услужливи пудели като България;

- трето, току що българските комунисти/социалисти в бездънното си късоумие отпразнуваха деня на съветската армия – още една демонстрация на раболепие към Русия. Проблемът е, че това раболепие е основната характеристика на тази по сталински ИНТЕРНАЦИОНАЛНА (коминтерновска) партия и тя не може да разбере, че докато не постави България пред Русия тя не може да има място в живота на страната;

-четвърто, само преди дни за разпит в полицията беше привикан собственика на малка електронна медиа. На него нагло му е било внушено или да емигрира, или да се откаже от медията си, тъй като е подстрекавал към преврат. Това е типичен, макар и все още предпазлив жест, срещу демократичните права на българските граждани, определено оставящ впечатлението за методи, копирани от Москва;

- пето, тревожно е когато попщината забранява на православен да се бракосъчетае с католик, арменец или протестант, така както обяви известния  владика Николай. Да лепи етикети като на еретици на всички тия вероизповедания не му е за пръв път, както и да се цели в ненавижданото от него учение на йогите. Проблемът обаче е, че тия му напъни са в съвнителен унисон с московските претенции за чисто православие, или както руснаците се подиграват на патриарха си: «Мы все белые да пушистые!»

Тези събития са на пръв поглед незначителни, но те показват до каква степен влиянието на путинизма пълзи неусетно. Те също така показват, че руския посланик в София съвсем не е безобидна фигура.

Напротив, като представител на враждебна на България и Европейския съюз страна той би трябвало да бъде много по-изкъсо контролиран във всичките му действия и контакти, да бъде подложен на отчет пред министерството на външните работи, където да мотивира контактите си.

Още повече Националната Служба за Сигурност би трябвало да знае всеки ход на посланика и да дава отчет пред българите за цялостната дейност на неговата страна, доскорошен окупатор на България.

Суверенитетът на една страна стои над всякакви конюнктурни съображения. Животът отдавна притиска българските политици към дистанцииране от ретроградната политика на путинска Русия.

Някои обаче вироглаво си правят оглушки в България. Българските  евро-атлантически обвързаности не позволяват късоумието правителството да се опитва да седи на два стола едновременно, особено когато под носа му Путин използва представители на руската пета колона в България за свои цели, ако не искаме един ден да платим висока цена за предателската дейност на шепа комунистически фанатици.

В тази връзка двойнствената политика на един некадърен премиер само усложнява положението и не помага с нищо за дълбоко засегнатото чувство за национално достойнство на българите.