Славея Балдева, www.slaveyabaldeva.wordpress.com
Не знам дали има друга страна, която десетилетия наред да е представяла историята си от гледната точка на друга страна. И която да не дава признаци, че иска да промени това, независимо от оповестени напоследък факти и документи.
Задължително беше, а май и днес е да се изтъкне петвековният ни робски статут, за да се яви на бял кон „освободителят”, дошъл със собствената цел да стъпи, да утъпче и да уголеми сферите си на влияние. Обида е да продължаваме да наричаме всичко това - освобождение. Рано или късно, ако „освободителката” не беше допринесла за гибелта на Левски в лицето на граф Игнатиев, Апостолът на българската свобода би продължил безкористното си дело. Би го увенчал със свобода, над която да не тегне вечното и назидателно изискване за благодарност и подчинение, пред което като покорни телета да коленичим на 3-ти март. Да коленичим, готови на още заколения върху националната си памет.
Рано или късно България щеше да постигне свободата си, ако Левски беше останал жив. Българинът Захари Стоянов гръмко се отказа от меда и жилото на „освободителния” московлук като от „лошо нещо”.
Това, че наши съвременници – уж сънародници, го заявяват кресливо като висша форма на патриотизъм, е угнетяващо, защото вменява привързаност към чужда държава и маркира категоричен отказ от национална идентификация. А ако изобщо удостоверява подобна „идентификация“, тя е задължително под руски флаг.
Хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович е българинът, осъдил Левски на смърт. Шест години по-късно – на 8 май 1879 е назначен за член на Висшия съдебен състав в България. А подписът под назначението му е на княз Дондуков-Корсаков, на когото признателна България е кръстила булевард.
С булевард е почетен и граф Игнатиев – вероятно заради три свои „заслуги“ към България. Първата – по негово настояване са заточени българските владици през 1872. Русия не одобрява да има самостоятелна Българска църква и държи тя да остане под върховенство на Патриаршията. Втората - обявяване на схизма против българската църква от руската и от Патриаршията. Третата – решителен принос за гибелта на Левски.
Дали булевард „Граф Игнатиев“ не е благодарността на мазохистична и безпаметна България за тези три „заслуги“. Но това явно не е достатъчно, защото неотдавна в София се откри и паметник на въпросния граф.
Има сякаш съзнателно търсена символика в имената на пресичащите се столични булеварди. „Граф Игнатиев“ пресича „Патриарх Евтимий“ и минава покрай паметника на духовния пастир на българите – все едно показва кукиш на националната ни памет. После „Графът“ продължава напред и пресича булевард „България“ в буквален, но и в преносен смисъл. След което някак естествено се влива в „Драган Цанков” – човекът, посрещнал руския генерал Каулбарс и оплакал се пред него как се преследват русофилите в България.
Генералът взема страната на русофилите и в нота до българското правителство съобщава, „че Русия не се отказва от България, но желае българите на дело да докажат своята любов и признателност.“
„О, минало незабравимо“. Та и досега така.
Стигнахме предела, пред който е неизбежно най-накрая да изберем – дали „дружба от векове за векове” с доказано печални последици, или коректно партньорство с цивилизования свят, от който бяхме откъснати в средата на миналия век. Място за шикалкавене и мимикрия може все така лесно да се намира в маневрите за управление на разделените ни уж по закон власти, но все по-трудно ще се понася. Оттук-нататък.