Обгорената истина

Никога не съм харесвал сградата на партийния дом (централната сграда в триъгълника на властта на пл. "Независимост", която сега принадлежи на Народно събрание). Когато катурнаха Мавзолея, се надявах да продължат и с този кютук (я какъв хубав площад би се отворил), но не би.

По–късно изгря и смразяващата идея във вътрешния му двор да се построи нова пленарна зала за Парламента. Всеки, който вярва в карма, в емоционалното въздействие на архитектурата, в добрия вкус, в духа на мястото или пък дори в практичното градоустройство, би бил ужасени от тази възможност. И аз съм ужасен от нея.

Използването на партийния дом като основна сграда на парламента, притежава още един сериозен недостатък – той е много по–труден за обсаждане от протестиращи граждани.

Комплексът от трите сгради на властта рязко се отличава от околния архитектурен пейзаж и винаги ме е измъчвал въпросът за неговия произход.

Преди десетина години, като съвсем начинаещ автор, попаднах на архитектурните му корени.

"Диктатурата на пролетариата", която неусетно беше заменена от "развитото социалистическо общество"  крадеше безогледно почти всичките си интелектуални постижения от западната цивилизация – от дизайна на чайките и другите соц. коли, през дизайна на мебелите, през панелките, през песните, модата и чак до безчет други неща.

И архитектурата на партийния дом се оказа открадната

– не само неговата, но и на множество знакови сгради във всички краища на бившия "социалистически лагер". Вадени като от конструктор с едни и същи блокчета, всички тези сгради притежават отчетливи американски гени. Всички те имитират сградата на общината в Ню Йорк, която според легендата силно впечатлила Йосиф Сталин* (виж снимката).

Над три десетилетия тежкият силует на тази сграда, приличаща повече на затвор или на крепост, доминираше пейзажа в центъра на София с петолъчката си и с агресивните си форми, отрупани с декоративни елементи – фризове, арки и най–вече - със символите на комунистическия режим – петолъчки, сърпове и чукове и (червени) каменни знамена. Самият каменен дворец сам представляваше символ–декларация на компартията и на СССР да векуват като управляваща сила в България.

Затова, още в първите месеци след падането на Тодор Живков от власт през 1989г, протестиращите граждани имаха едно много отчетливо искане – да премахнат символите на тоталитарния режим, като

най–дразнещият от тях беше грамадната светеща петолъчка на върха на пилона на партийния дом

Ако ви се случи на 26–ти август следобед да пътувате в източна посока по бул. "Тодор Александров", то постепенно, греещото точно в гърба ви, почти по оста на улицата слънце, ще огрее като издигащ се от земята зикурат,  този мастодонт на властта. В момента, в който той се изправи в пълната си големина пред вас, точно тогава, светофарът на бул "Мария Луиза" най–вероятно ще ви спре, за да му се насладите в пълен размер.

Точно този, сценографски най–въздействащ план на сградата, всъщност така и не наблюдавах по време на съзнателния си живот до 1990г., тъй като вместо булевард там имаше разкопки за метрото.

А помните ли същата дата през август 1990г.? И тогава слънцето е залязвало точно по оста на бул. "Тодор Александров" (тогава "Найчо Цанов"). Аз помня тази дата.

Бях в казармата и бях към края на втората си година служба. С наборите ни оставаше около седмица до уволнението. От ъгълчето, от което

наблюдавах Българската народна армия, тя изглеждаше да пребивава в пълно разложение и небоеспособност

Цялата държава се тресеше от митинги и протести, по телевизията даваха Кашпировски – екстрасенс, който хипнотизираше през екрана и правеше лековита водата, поставена в чаша върху телевизора. В София растеше нетърпимостта към партийната символика, която още доминираше визуално града, най–вече към петолъчката на партийния дом. В Нова Загора, където служех, от магазините бяха изчезнали продуктите, но в казармената артелна (хранителния склад) се намираха доста неща.

Онази вечер целият караул в с. Кортен беше съставен от стари кучета (войници на края на втората година служба).

Не знам дали имате идея какво могат да причинят на психиката на 19г. младеж две години в унисекс обстановка, почти без лично време и без лично пространство, с проблематична хигиена и винаги на разположение на офицери и сержанти, понякога притежаващи много скромен интелектуален и емоционален багаж.

Това означава, че към края на втората година всяка сутрин се събуждахме едновременно с облекчение и с неизмерима досада. Облекчение, защото бежше изминал още един ден от безкрайната "служба". Досада, защото не искахме да носим повече омразните ни войнишки обувки, зелените униформи, не искахме да даваме повече дежурства, не ни се правеха упражнения по гимнастическите уреди. Точно покрай оградата на казармата се изнизваха безкрайни колони с курортисти в посока Бургас, с ремаркета, каравани, огромни багажници с багаж. Също толкова безкрайна колона от коли се прибираше от морския бряг. Слънцето прежуряше, настроението беше почти отпускарско.

В тази обстановка, на 26–ти август издрапахме с едно древно камионче на един от хълмовете до с. Кортен, където охранявахме складове с военна техника и боеприпаси. Знаехме, че никой за нищо няма да ни потърси, освен дежурния офицер, и то за една съвсем формална проверка, някъде между 22ч и полунощ. Затова още от артелната се заредихме с всевъзможна храна като за пир – с хляб, яйца, месо, плодове, картофи, зеленчуци и дори диня. Който има идея от армейската кухня през 1990г, разбира вече, че се бяхме приготвили за луксозен пир.

Тъкмо бяхме сложили софрата, бяхме изпекли месото, бяхме приготвили яйцата и другото ядене и тогава един от войниците, който слушаше радио, се обади притеснен:

- Партийният дом в София гори! Може би трябва да вземем някакви мерки. Да отидем по постовете?

В този момент никой не пазеше складовете с боеприпаси.

- Абе какви мерки бе, – останалите му се караме, – сядай да ядеш.

Случката абсолютно не ни притесни, но сложихме радиото по–близо, за да не изпускаме новините.

Тогава непрекъснато се говореше за политика. Цяла нощ обсъждахме това, което ставаше в София – провокация ли е или гневът на гражданите срещу петолъчката е минал мярката, зад която нещата стават неконтролируеми. В крайна сметка, стигнахме до следния извод –

ако на другия ден кажат, че е изгорял архива, значи комунистите сами са си го запалили

На другия ден видяхме кадрите с нереално огромните огнени езици, излизащи от прозорците на сградата. Описвайки щетите, журналистите казаха, че между пострадалите помещения са и тези с архива. Ясно, заговор.

Интересното е, че въпреки водените разследвания и дела, дълги години не узнахме края на историята. Имало ли е провокатори? Имало ли е организирани подпалвачи? От кого? Каква е била ролята на Константин Тренчев, видимият опозиционен лидер сред тълпата? А ролята на генерал Семерджиев, по това време вицепрезидент на републиката? Защо полицията и пожарната безучастно наблюдаваха огнената вакханалия? Какво всъщност беше унищожено и откраднато?

Слушахме само догадки, версии и противоречащи си свидетелства на очевидци, до момента, в който петнайсетина години по–късно

не се появи филмът на Малина Петрова, "Приключено по давност"

Филмът е скромен като форма. Очевидно бюджетът не е позволявал нито драматизации, нито дори някоя по–ефектна схема, инфографика или анимация. Важната работа обаче е свършена – заснети са десетки интервюта и са издирени кадри от онази нощ. Изяснени са повечето версии и факти. Остава само да си съставим мнение – Кой всъщност предизвика пожара, определящ българската действителност в известен смисъл и до ден днешен?

Каква е обгорената истина?

След като изгледате и трите части (ако ги пропуснете по телевизията, има ги и в интернет), вече ще можете да си съставите мнение. И да разкриете по някое парченце от загадките, покриващи първите месеци на прехода на България към демокрация. А и да си съставите мнение от къде тръгнахме, за да стигнем там, където сме днес.

Филмът ще бъде излъчен едва за втори път по БНТ1, на 28–ми февруари 2016г., вечерта.

А това, че в същия този ден слънцето е залязло точно по посока на разкопания за метрото булевард? Астрономическа случайност.

* Текстът е коригиран в 13:40 като е изтрито, че Сталин е бил на посещение в САЩ.